Да те прониже приятелски огън?
Живяно.
Да се пропука отново сърцето -
ковано е.
Да кацне перо в стаята
от прелитаща близо надежда;
да си сплетеш здраво въже
на мечтите от тънката прежда;
да отхвърлиш от себе си
предразсъдъци
преднамерености
препятствия;
да се взреш във нощта
и да си станеш приятел?
Какво още, се питаш,
може да стане?
Всичко
вече
живяно
е.
Отпих се на едри глътки.
Прелях се отново във себе си.
Потънах в топлите си прегръдки
и се познах. Вгледах се.
Сдобих се се отново със слух,
сетивата ми се изостриха
и тогава отново се чух.
Преоблякох се - неизносена.
Отпих се със жада и пак,
вече с ново кръвообращение,
се родих от сънливия мрак.
Съживявам се. Време е.
Ще те взема със мен до ръба на света.
Ще приседнем, ще провесим краката,
коляното ще ме заболи, но не мислѝ за това,
а погледни нататък...
Напред е, каквото двамата видим,
назад са следите ни - спънати, но решителни,
гърбовете ни малко болят, но ще мине -
все пак крепяха и дните ни.
Погледни още малко напред -
без очилата, аз знам, е по-трудно.
Няма нищо, то си е жив късмет,
че сме стигнали. Че сме тръгнали.
Ще приседнем със тебе на ръба на света,
ще се смеем - болящи, невиждащи.
Ще погледнем напред към онази звезда -
само наша е. А и близо е.
Изпращаме, за да посрещнем...
В това ли тайнството се крие?
Събираме се, палим свещи -
отвън сме ние, вътре - пак ли ние?
Изпращаме, за да посрещнем...
Не се запълва празнината.
Но тук сме още ние, грешните,
със шепи да опазим светлината.
В ръцете ни топят се бавно свещите
и новото начало се налага.
Изпращаме, за да посрещнем -
единствените светлини на прага.
Угаснаха уличните лампи. И обещаха -
започва нов ден.
А мен ме прояжда отвътре уплаха -
ще има ли място за мен:
в трамвая, в метрото, сред хората. Всъщност
ще има ли място за мен?
Пристъпвам напрегнато и се обръщам -
не бързай да идваш, нов ден.
Не бързай да идваш в полуда затичан,
разрошен от нерви и шеметен бяг -
изчакай ме малко - да се заобичам
в уюта на бавния сутрешен мрак.
А после настъпвай, нападай, превземай,
започвай отново, нов ден.
Едно ще помоля - не ми го отнемай -
едничкото място за мен.
И малък, и отвърнат от света
е онзи, който мрака е прегърнал.
И малко е потребно - светлина
по пътя наобратно да го върне.
По пътя наобратно - стъпала
препъват пътника на всяка крачка.
И малък, и отвърнат от света
е онзи, ненаучен да заплаче.
И онзи, ненаучен на тъга,
отвърнат и от себе си, от всичко,
не би поел протегната ръка,
ни лъч светлик. Недообичан,
дистигнал трудно горната земя,
катерил стълбите и сам във мрака,
пристига той, отвърнат от света.
Потърсил себе си, да се дочака.
На залез-слънце по баира
един човек - тъй изморен,
със поглед търси - не намира
на кой дувар да се подпре.
Той слиза бавно, гледа дълго,
а портите са всички в мрак.
Със поглед търси - май е лъган,
че там покой го чака пак.
На залез-слънце се прибира
един човек - ужасно сам.
Той слиза бавно по баира -
ни тук го чакат, нито там.
А слънцето потъва тихо:
един човек потъва в мрак.
Замлъкнал кротко и притихнал,
баира гледа. Утре пак.
Всичко, което нямам,
е време
за всичко, което имам.
Затова ще започна промяна
и ще преливам -
от онова, което го имам, ще взема.
Така ще добавя време -
за малкото, което имам,
и за всичкото, дето го нямам.
И пада небето отгоре ми.
Продънва се чак до онези корени -
заоблени, като колена възпалени.
Изсипва се цяло небе върху мене.
Стоя насред бурята, млъкнала:
дали се е съмнало, или е мръкнало -
в непрогледното няма значение.
Изсипва се цяло небе върху мене.
Вкопавам се, жадно отпиваща -
всяка глътка живот е тъй жилеща,
но ме удържа с ръце закалени.
Изсипва се цялото време. За мене.
Давид откърти стъпала и тръгна
със мраморно спокойствие навън.
Там лепкавият август го прегърна
и го превърна тайно в топъл сън.
Въздишка тежка бавно се надигна,
Давид продъни с крачки вечерта.
Отсреща на тротоара чаша вдигна
приседнал пътник. Свобода.
Да изтеглим ли лодката днес на брега?
Да я скрием ли малко на сушата?
Да избегнем вълните, да приемем страха,
да поседнем, да бъдем послушни?
Не, не сме ние. И не търсим покой.
И не пристан това е, а присмех.
Нека бурята срещнем, нека пием порой,
да гребем във въртопа с усмивка.
Ти до мене вървиш, аз до тебе вървя.
Нeка пълнят се с локви обувките.
Да изтеглим ли лодката днес на брега?
Някой ден ще е там. Не и днес. Не и утре.
