На нея, в края на учебната година

Ей, пак ме стисна за гърлото
това, че безвъзвратно пораства.
Че сякаш вече е тръгнала
и аз сама й отварям вратата.

И там ще я чакам, когато се връща
от своите битки, от своите мисии.
Все по-рядко ще ми дава да я прегръщам
и все повече ще я мисля.

Но нека върви. Има смисъл.
А мене – нека ме стиска.