Ходя на ски уроци с децата. В групата сме седем дечица и аз.
Инструкторът през цялото време ми бърка името, но за мен няма проблем, защото той
трябва да се справи с още 7 стихии. Стихии, които и за секунда не спират – да говорят,
да умуват, да правят номера.
Подреждаме се в средата на пистата и изчакваме
инструктора. Аз съм първа, а до мен стои момченце от групата и ме оглежда
критично.
- Ти дете ли си? – пита ме.
- Мисля, че да – отговарям му. Трудно ми е да му обясня, че
съм дете отвътре, независимо как изглежда отвън. За това си замълчавам и
продължавам кротичко да изчаквам и останалите дечица.
- На мен ми приличаш
на майка – продължава момченцето. Не спира да ме гледа критично.
- Майка съм, потвърждавам аз. Замислям се по какво ми личи,
но съм сигурна, че децата безпогрешно разпознават тия неща.
- Имам две дечица –
гордо споделям с него. Той не знае, че едното от момченцата в групата е синът
ми, а отсреща, с бордистите, кара дъщеря ми. Не му казвам, искам да си ме възприема
отделно. Той сменя различни физиономии, докато обмисля какво съм му казала.
- Е, чак пък две – пак ме поглежда критично той.
Идва инструкторът и трябва да караме, а аз съм скрила глава
в яката на якето си и едва сдържам смеха си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар