Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации

сряда, 21 ноември 2018 г.

Мексико

- Пошегувах се с Боби, че съм роден в Мексико, а после съм прекарал няколко дни в Япония - съобщава ми той на връщане от детската градина. 

Трудно се сдържам да не се разсмея. Подритвам един закъснял кестен по тротоара и се опитвам да се владея. 

- Защото той ме удари с топка в лицето, докато играехме футбол без треньор. 

Веднага започвам да се чудя как точно Мексико отмъщава за удара с топката, но после започвам да се тревожа за лицето му и забравям да питам. 

- Заболя ли те? - оглеждам го дискретно. Никак не обича да съм притеснена.
- Не. Тече ми малко кръв от носа, промиха ми го, мина ми, точка и край. 

Изобщо не обича да се тревожим за него и почти никога не плаче, когато се удари. Струва ми се, че гордостта му е по-силна от болката.

- Какво е да си фантазираш? - сменя темата той. 
- Това, дето си казал на Боби за Мексико. Това е да фантазираш, отговарям му. Виждам го, че обмисля нещо. Сега той подритва моя закъснял кестен по тротоара. 

- Струва ми се, че днес доста съм фантазирал - споделя ми той. 

Мога да си представя.
 
 

вторник, 20 ноември 2018 г.

Сутрешно гонене на трамвай

В подлеза, от различни посоки, хора тичат да хванат трамвая. 
Един с всичка сила, друга стиска чантата си, трети се подхлъзва на два пъти, но запазва баланс.
Трамваят изтрещява над подлеза. Отеква като след бедствие. И бързането рязко спира: един започва да ходи, друга отпуска чантата, трети се подхлъзва за трети път, но запазва баланс. С
лушаме отминаването на трамвая.  

събота, 13 октомври 2018 г.

Вечерна чаша

- Искам нормална, вечерна чаша, а не такава за сутрин - съобщава ми той и се качва на столчето си, за да вземе стъклена чаша за вода.

Сутрин пият чай в порцеланови чаши. Винаги съм се чудила как още със ставането имат какво да кажат. Говорят на пълни обороти. Разказват ми сънищата си или стара случка, която ги е впечатлила, разсъждават за нещата от живота. 

- Аз съм нещо като котка, но съм израснал като човек - информира ме той и отпива от вечерната си чаша. Съдржам смеха си и го поглеждам въпросително. Той преглъща бавно (много го бива в изразителните паузи), поглежда ме някак снизходително и посочва очите си: 
- Нали имам специално око? Значи виждам в тъмното.

Има специално око, вярно е. Доволен, взима още една вечерна чаша и сипва вода и на кака си. Грижи се винаги да има от същото и за нея. 


вторник, 14 август 2018 г.

Днес

Струва ми се, че е много простичко. Че щастието може да бъде много простичко. Тръбите, с които им правим къщичка през лятото, се превърнаха в тръби за стрелба с фунийки. Играем на фунийки. Нашето детство прелива в тяхното детство. Ние имаме второ детство, те имат първи фунийки. Учат се да ги навиват, ближат вестника, търсят си ги в тревата. Ние се смеем и сме деца отново. 
- "Жената днес". Беше идеална за фунийки - казваш ти, докато заостряш връхчето. 
Днес. Колко дълга дума. 

понеделник, 2 юли 2018 г.

Stand Up Paddle баба

Излязла е на тротоара пред къщата си и мете водата от улицата - помага й да изтече по-бързо в канала. 
Валя твърде дълго и улицата прилича на кротка река. Гледам я отдалече - прилича на опитен гребец, изправен на борда си-тротоар. Гребе срещу течението. 
 Минавам бавно край нея - аз съм с гумени ботуши и реката по улицата не ми пречи. Ходя бавно, за да не разклатя тротоара, на който е стъпила. Спира да гребе и ме гледа. 
- На добър път - изпускам неволно аз. Тя се усимхва, докато отминавам. 

Почти чувам зад гърба си "хрус!" и си представям как се откъсва парчето тротоар пред портата й и тя отплава срещу течението. Stand Up Paddle баба по ул. "Смърч". 


понеделник, 25 юни 2018 г.

Предай нататък

Този разказ не знам как да го започна. Разказ за нещата, които се помнят с усмивка. И не е точно разказ, а е повече "предай нататък" история. 
Дядо ни мереше на касата на вратата в тяхната кухня. Любимо преживяване. И сега мога да проверя колко точно съм била висока през лятото на 1992 година. Сега мерим децата на касата на нашата кухня. Чертичка, името, датата. И все се усмихвам, когато го правим. 
Майка нарича онази част от резена диня, която е най-близо до кората, черга. Чергата и сега ми е най-вкусна, когато режа диня на децата. И пак се усмихвам. 
Надявам се, че правя и казвам неща, които след време ще ги карат да се усмихват. Ще се мерят на касата на вратата, ще изяждат чергата от резена диня. И ще добавят още нещо. Още неща. 
"На прозореца стъклото Петър го счупил...", тананикам си и наум намигам на дядо. На дядовците. На всички преди и на всички сега. Предай нататък...
 

сряда, 6 юни 2018 г.

СъМсем


- Днес хапнах малко джанки за безобразие – протяга към мен шепата си, в която стиска четири джанки.
- За разнообразие? – подсказвам вярното аз.
- Да, де, съмсем забравих. Понеже се състезавах със Симеон от моята група и го надгоних.

Прибираме се от градината, джобовете му са издути от джанки. Той ходи бавно, яде сладолед и от време на време посяда за почивка. И двете му колене са ударени. 
Когато отивах да го прибера, момиченце от групата му бавно се приближи към мен:
- Промиват му раната.

Представям си всичко. Едва се удържам, влизам бавно в стаята да проверя. Почистват ударените му колене, а той стиска зъби и гледа решително. Момиченцето се доближава до него, гледа го с укор и казва:
- Нали ти казах, че ще е по-безопасно да играем на семейство!

Излизам навън, да не прихна.     


събота, 26 май 2018 г.

На покрива на отсрещния блок

Там, на покрива на отсрещния блок, тренира момче. Скача на въже. Прави точно определени движения. Преди два дни на покрива имаше парти. Рожден ден, може би. Свещи, лампички, украса. Вечерта изглеждаше вълшебно - седяха на столчета, слушаха музика, светлинките трептяха, барбекюто се беше разкрачило като току-що кацнала летяща чиния. На сутринта покривът изглеждаше като опустял плаж. Красив, но самотен. Флагчетата от празничната украса шеметно размахваха опашки. Вятърът ги обръщаше във всички посоки. Празникът си беше отишъл. Светлината беше угаснала. Самотна украса, раздрана от вятъра. Той пак излиза на покрива, но не може да скача на въже. Въжето с флагчетата му пречи. Прави лицеви опори с точно определени движения. Не е много доволен, а и внезапно захваща дъжд. Флагчетата увисват. Ни празник, ни делник прод проливния дъжд. Самотен млад мъж. 
След ден барекюто отново озарява покрива. Пламъкът му облизва нощта. Момичета изнасят столчета. Плажът не е самотен, флагчетата изсъхват след силния дъжд. 
Доволен млад мъж.    

 

понеделник, 7 май 2018 г.

Получивка

- Мирише ми на мазе - смръщва нос той, докато минаваме покрай съседния блок. Убива ме с неговите усещания. Преди в колата му миришеше на сянка, сега усеща мазето на блока. 
- Сигурно идва от тези малки прозорчета - посочвам му аз прозорците ниско долу. 
- Опасявам се, че е точно така - оглежда ги той. 

Опасявам се... Не знаех, че ползвя такива думи и го гледам с възхита. Прибираме се бавно и му споделям колко се радвам, че на следващия ден не сме на работа. И не е на детска градина. Той се усмихва, но мълчи. 

- Значи е получивка - казва след малко. Гледам го въпросително. 
- Щом е само един ден, това е половин почивка. Значи е получивка - обяснява ми търпеливо.   

Иска ми се да се засмея шумно, но знам, че обича да го взимат на сериозно и кимвам. 
- Ще ядем ли сладолед в получивката - питам го?
- Задължително! - потвърждава той. И си припомняме как веднъж с тати и кака измислихме думата "гъделичкатор". 



 

четвъртък, 5 април 2018 г.

Пенджер

- О, сега да има някой да ми донесе едно столче и сладолед! – очите му греят очаровано, докато гледа как багер разрушава стара къща. Иска му се да си поседне, да яде сладолед и да съзерцава. 

- Как се е покатерил този човек там? – не мърда от мястото си вече двадесет минути, попива всичко. Следи как багерът си тръгва, чупейки клоните на близкото дърво. - Сигурно по онази рампичка там.

Рампичката е срутена наполовина стена, но се учудвам, че знае такива думи. Няма изгледи да си тръгнем скоро, пристъпвам от крак на крак, но той не мърда и не отмества поглед. 

- Да идем за сладолед? – изкушавам го, за да тръгнем. Тръгваме като в анимационните филмчета – краката му вървят напред с мен, дори ми дава ръка, за да го водя, но главата му остава обърната назад, към къщата. Най-накрая отмества поглед. 

- Какво е пенджер? 

Съвсем се стъписвам от тия думи. Казвам му, че май означава прозорец. 

- Да, прозорец е – одобрява той. Напомням си да проверя допълнително.

- Днес правихме Балкан в пясъчника, съобщава ми. 

Доволен е – и от Балкана, и от разрушената къща. Яде сладолед на огромни хапки и си подскача. 


четвъртък, 15 февруари 2018 г.

***



- Когато гълъбите ядат нещо, намерено на земята, разболяват ли се? 

Установявам, че имам пропуски в познанията за гълъбите. Знам, че не се разболяват току-така, но трябва да проверя защо.

- Чуй как стрелям с уста като кретечница – сменил е темата той. Напомням си да проверя онова за гълъбите. И слушам внимателно как стреля с уста – добре му се получава.

- Как беше онова, от което бях болен, шишарка ли? – отново е сменил темата.

- Беше болен от шарка, - подсказвам вярното. - И беше доста неприятно, припомням повече на себе си.  

- А на мен не ми е приятно с тази шапка, защото ми прави косата рошава – информира ме той. – И после трябва да чакам, докато ми се отроши.


А той доста държи на косата си. За седемте минути до вкъщи обсъждаме поне още седем различни теми.

    

четвъртък, 11 януари 2018 г.

***



- Имам два екипа – един червен и един син. Значи съм от два отбора – разсъждава той.
 
Озадачен е и вече втори ден умува върху това. Един лекар го попита от кой отбор е и не можа да отговори. Погледна ме въпросително, но и аз не съм от отбор и не можах да помогна. Оттогава умува по въпроса.

- Само не знам защо на единия екип нямам номер на гърба. Сигурно, защото е по-лъскав и номерът може да се изплъзне.
- Сигурно – съгласявам се аз.
 
Напоследък е станал суетен. Избира дрехите си, има удобни чорапи, слага си гел. За Коледа получи парфюм и е изключително горд от това.

- Сега ще се освежа с този препарат – тържествено се парфюмира той.

- Отбор Бояджиеви, добре ли е? – предлагам аз.
- Добре е – озарява се той.

Готови сме.