Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет приказки. Показване на всички публикации

понеделник, 8 юли 2019 г.

Вечер като тази

Тази вечер искам да я запомня: и най-мого тях двамата, с жълтата топка. Той с фанелка на Междузвездни войни. Той с шапка, войнишко зелена. На баскетболното игрище играят момчета и слушат Queen: Another one bites the dust. Но не днес. Не днес. Тази вечер вятърът е окуражаващ. Точно така искам да ги запомня: играят футбол на лунната светлина, жълтата топка и смях. Две момчета. Двама мъже. Ярко като луната, силно като вятъра. И потни от щастие. Вкъщи мият коляното. Той не плаче. И той не плаче. Стискат зъби, залепват раната, юнаци. Тази вечер много искам да я запомня.

събота, 8 юни 2019 г.

***

- Ти си една предсказуема жаба! - вика той и опитва да я уцели с речно камъче. Кака му се кикоти зад него, но също сипе закани по адрес на жабата. 
- А представяте ли си един човек да го уцелят по челото, да му падната веждите, да се счупят на парчета и да не вижда нищо? - обръща се той към нас. Напоследък си измисля разни ситуации, които трябва да си представяме. 
- Да му паднат лещите ли имаш предвид? - подсказва кака му.
- Лещите не са ли супи? - чуди се той. 
Обясняваме му за лещите, които се слагат вместо очила. Бързо разбира, защото има опит с преглеждането на очите. 
- И все пак, представяте ли си? - настоява той и започва да ходи с ръце напред като човек,  когото са уцелили по челото, а лещите му са станали на парчета. Нагазва в реката и поглежда изненадано мокрите си крака. Жабата стои на отсрещния бряг и квака към нас. 
- Май ни се подиграва - засмива се кака му. На тръгване виждаме малка усойница и предпазливо се отдалечаваме от реката: прилича на доста непредсказуема змия. 


петък, 26 април 2019 г.

Дъжд

- Да останем малко под дъжда? - моли ме той на тръгване от детската градина. - Приятно е да слушаш птичките и капките. 
- Да останем - съгласявам се. 
Дояжда си сладоледа и от време на време протяга език напред, за да улови някоя капка. 
- Размекват ми сладоледа - обяснява ми. Знам какво има предвид. Преди години бях на концерт, когато заваля проливен дъжд. Не ми пречеше, аз също обичам птичките и капките. Но ми разреждаше бирата. 
Изведнъж си припомних един първи юни: взела съм кака му от детска градина, наканили сме се да ходим към Южния парк. Проливен дъжд ни спира и чакаме търпеливо под навес наблизо. 
- Може ли да си напълним малко дъжд? - пита ме тя, тогава на пет. 
Намирам в чантата си малко пликче и й го давам. Тя излиза изпод навеса и пълни пликчето с дъжд. От време на време плези език и лови капки. 
Той си изяжда сладоледа и отново протяга език. Гледам го и се завръщам в настоящето. 
- Клати ми се зъб - рязко сменя темата той. - И съм канен на рожден ден...
Все теми за размисъл.
  

петък, 8 март 2019 г.

Бърбови клонки

- Не желая да ставам на седем - информира ме той. - И не желая да ходя на училище.
 Според мен се притеснява, че ще поискат от него да прави повече, отколкото може. Той може да чете и да смята, но се тревожи, че няма да е достатъчно. Кака му се опитва да го успокои като го кара да прочете една бележка на таблото във входа. 
- Ре-мон-ти-на-пок-ри-ви - срича той. И прочита телефона на ремонти на покриви. 
- Виждаш ли, piece of cake! - окуражава го кака му. Блещя се срещу двамата. Явно си общуват международно и не им пречи.
- Бърбови клонки - отговаря той. 
Малко по-спокоен е. 

неделя, 23 декември 2018 г.

Момичета

- Вчера посрещнах топката със сърце - казва ми той, докато гледаме заедно "Междузвездни войни". 
- Как със сърце? - учудвам се аз. - Може би си я посрещнал с гърди? 

Беше си ударил главата и го съветвахме да играе внимателно футбол. Да си пази удареното. Пазил се е, щом е посрещал топката със сърце. Гледаме "Междузвездни войни" и си давам сметка как всяко ново гледане е различно. Той вече пораства и съвсем други неща му правят впечатление. 

- Йъ-ъ-ъ-ъ - прави ужасена физиономия той. Знам защо го казва. Целуват се на екрана. Когато с татко му се целуваме, той се кикоти и казва "Видях виииииии!!!"

- Без мо-ми-че-та! - скандира той, но все пак още гледа. Става ми смешно. Говорим за това и едва удържам смеха си, докато наблюдавам лицето му. Изведнъж осъзнава, че и ние с кака му сме момичета. 
- Без такива с много рокли - опитва се да обясни той. Мисля, че много добре разбирам какво има предвид, но все пак трудно сдържам смеха си.

- Вчера ни биха 14 на 12 на футбол - опитва се да смени темата той. 
- А имахте ли вратари? - учудва се такто му. 
После ще му разкажа онази част за момичетата.     

 

вторник, 27 ноември 2018 г.

Павел

- Днес имахме нов урок по таекуон-до. Трябваше да се завъртим и с крак да ритнем Павел - разказва ми той. 
Очите ми почти ще изхвръкнат от ужас. Познавам инструктора им от осем години насам и съм повече от сигурна, че не би позволил да ритат Павел с крак. Който и да е Павел. 
Той се върти пред мен и показва точно как удрят. Показва ми и на каква височина баткото им държи Павел. 
Идвам на себе си и осъзнавам, че удрят "пад"-а на батко Миро. Едва се удържам да не се разсмея. Или да не се разплача от облекчение. 
Оттук насетне мога да изразявам искрено възхищение от ударите му. Дори мога да си помисля, че пад-ът си има собствено име. 
Павел. 

сряда, 21 ноември 2018 г.

Мексико

- Пошегувах се с Боби, че съм роден в Мексико, а после съм прекарал няколко дни в Япония - съобщава ми той на връщане от детската градина. 

Трудно се сдържам да не се разсмея. Подритвам един закъснял кестен по тротоара и се опитвам да се владея. 

- Защото той ме удари с топка в лицето, докато играехме футбол без треньор. 

Веднага започвам да се чудя как точно Мексико отмъщава за удара с топката, но после започвам да се тревожа за лицето му и забравям да питам. 

- Заболя ли те? - оглеждам го дискретно. Никак не обича да съм притеснена.
- Не. Тече ми малко кръв от носа, промиха ми го, мина ми, точка и край. 

Изобщо не обича да се тревожим за него и почти никога не плаче, когато се удари. Струва ми се, че гордостта му е по-силна от болката.

- Какво е да си фантазираш? - сменя темата той. 
- Това, дето си казал на Боби за Мексико. Това е да фантазираш, отговарям му. Виждам го, че обмисля нещо. Сега той подритва моя закъснял кестен по тротоара. 

- Струва ми се, че днес доста съм фантазирал - споделя ми той. 

Мога да си представя.
 
 

вторник, 20 ноември 2018 г.

Сутрешно гонене на трамвай

В подлеза, от различни посоки, хора тичат да хванат трамвая. 
Един с всичка сила, друга стиска чантата си, трети се подхлъзва на два пъти, но запазва баланс.
Трамваят изтрещява над подлеза. Отеква като след бедствие. И бързането рязко спира: един започва да ходи, друга отпуска чантата, трети се подхлъзва за трети път, но запазва баланс. С
лушаме отминаването на трамвая.  

събота, 13 октомври 2018 г.

Вечерна чаша

- Искам нормална, вечерна чаша, а не такава за сутрин - съобщава ми той и се качва на столчето си, за да вземе стъклена чаша за вода.

Сутрин пият чай в порцеланови чаши. Винаги съм се чудила как още със ставането имат какво да кажат. Говорят на пълни обороти. Разказват ми сънищата си или стара случка, която ги е впечатлила, разсъждават за нещата от живота. 

- Аз съм нещо като котка, но съм израснал като човек - информира ме той и отпива от вечерната си чаша. Съдржам смеха си и го поглеждам въпросително. Той преглъща бавно (много го бива в изразителните паузи), поглежда ме някак снизходително и посочва очите си: 
- Нали имам специално око? Значи виждам в тъмното.

Има специално око, вярно е. Доволен, взима още една вечерна чаша и сипва вода и на кака си. Грижи се винаги да има от същото и за нея. 


вторник, 14 август 2018 г.

Днес

Струва ми се, че е много простичко. Че щастието може да бъде много простичко. Тръбите, с които им правим къщичка през лятото, се превърнаха в тръби за стрелба с фунийки. Играем на фунийки. Нашето детство прелива в тяхното детство. Ние имаме второ детство, те имат първи фунийки. Учат се да ги навиват, ближат вестника, търсят си ги в тревата. Ние се смеем и сме деца отново. 
- "Жената днес". Беше идеална за фунийки - казваш ти, докато заостряш връхчето. 
Днес. Колко дълга дума. 

понеделник, 2 юли 2018 г.

Stand Up Paddle баба

Излязла е на тротоара пред къщата си и мете водата от улицата - помага й да изтече по-бързо в канала. 
Валя твърде дълго и улицата прилича на кротка река. Гледам я отдалече - прилича на опитен гребец, изправен на борда си-тротоар. Гребе срещу течението. 
 Минавам бавно край нея - аз съм с гумени ботуши и реката по улицата не ми пречи. Ходя бавно, за да не разклатя тротоара, на който е стъпила. Спира да гребе и ме гледа. 
- На добър път - изпускам неволно аз. Тя се усимхва, докато отминавам. 

Почти чувам зад гърба си "хрус!" и си представям как се откъсва парчето тротоар пред портата й и тя отплава срещу течението. Stand Up Paddle баба по ул. "Смърч". 


понеделник, 25 юни 2018 г.

Предай нататък

Този разказ не знам как да го започна. Разказ за нещата, които се помнят с усмивка. И не е точно разказ, а е повече "предай нататък" история. 
Дядо ни мереше на касата на вратата в тяхната кухня. Любимо преживяване. И сега мога да проверя колко точно съм била висока през лятото на 1992 година. Сега мерим децата на касата на нашата кухня. Чертичка, името, датата. И все се усмихвам, когато го правим. 
Майка нарича онази част от резена диня, която е най-близо до кората, черга. Чергата и сега ми е най-вкусна, когато режа диня на децата. И пак се усмихвам. 
Надявам се, че правя и казвам неща, които след време ще ги карат да се усмихват. Ще се мерят на касата на вратата, ще изяждат чергата от резена диня. И ще добавят още нещо. Още неща. 
"На прозореца стъклото Петър го счупил...", тананикам си и наум намигам на дядо. На дядовците. На всички преди и на всички сега. Предай нататък...
 

сряда, 6 юни 2018 г.

СъМсем


- Днес хапнах малко джанки за безобразие – протяга към мен шепата си, в която стиска четири джанки.
- За разнообразие? – подсказвам вярното аз.
- Да, де, съмсем забравих. Понеже се състезавах със Симеон от моята група и го надгоних.

Прибираме се от градината, джобовете му са издути от джанки. Той ходи бавно, яде сладолед и от време на време посяда за почивка. И двете му колене са ударени. 
Когато отивах да го прибера, момиченце от групата му бавно се приближи към мен:
- Промиват му раната.

Представям си всичко. Едва се удържам, влизам бавно в стаята да проверя. Почистват ударените му колене, а той стиска зъби и гледа решително. Момиченцето се доближава до него, гледа го с укор и казва:
- Нали ти казах, че ще е по-безопасно да играем на семейство!

Излизам навън, да не прихна.     


събота, 26 май 2018 г.

На покрива на отсрещния блок

Там, на покрива на отсрещния блок, тренира момче. Скача на въже. Прави точно определени движения. Преди два дни на покрива имаше парти. Рожден ден, може би. Свещи, лампички, украса. Вечерта изглеждаше вълшебно - седяха на столчета, слушаха музика, светлинките трептяха, барбекюто се беше разкрачило като току-що кацнала летяща чиния. На сутринта покривът изглеждаше като опустял плаж. Красив, но самотен. Флагчетата от празничната украса шеметно размахваха опашки. Вятърът ги обръщаше във всички посоки. Празникът си беше отишъл. Светлината беше угаснала. Самотна украса, раздрана от вятъра. Той пак излиза на покрива, но не може да скача на въже. Въжето с флагчетата му пречи. Прави лицеви опори с точно определени движения. Не е много доволен, а и внезапно захваща дъжд. Флагчетата увисват. Ни празник, ни делник прод проливния дъжд. Самотен млад мъж. 
След ден барекюто отново озарява покрива. Пламъкът му облизва нощта. Момичета изнасят столчета. Плажът не е самотен, флагчетата изсъхват след силния дъжд. 
Доволен млад мъж.    

 

понеделник, 7 май 2018 г.

Получивка

- Мирише ми на мазе - смръщва нос той, докато минаваме покрай съседния блок. Убива ме с неговите усещания. Преди в колата му миришеше на сянка, сега усеща мазето на блока. 
- Сигурно идва от тези малки прозорчета - посочвам му аз прозорците ниско долу. 
- Опасявам се, че е точно така - оглежда ги той. 

Опасявам се... Не знаех, че ползвя такива думи и го гледам с възхита. Прибираме се бавно и му споделям колко се радвам, че на следващия ден не сме на работа. И не е на детска градина. Той се усмихва, но мълчи. 

- Значи е получивка - казва след малко. Гледам го въпросително. 
- Щом е само един ден, това е половин почивка. Значи е получивка - обяснява ми търпеливо.   

Иска ми се да се засмея шумно, но знам, че обича да го взимат на сериозно и кимвам. 
- Ще ядем ли сладолед в получивката - питам го?
- Задължително! - потвърждава той. И си припомняме как веднъж с тати и кака измислихме думата "гъделичкатор". 



 

четвъртък, 5 април 2018 г.

Пенджер

- О, сега да има някой да ми донесе едно столче и сладолед! – очите му греят очаровано, докато гледа как багер разрушава стара къща. Иска му се да си поседне, да яде сладолед и да съзерцава. 

- Как се е покатерил този човек там? – не мърда от мястото си вече двадесет минути, попива всичко. Следи как багерът си тръгва, чупейки клоните на близкото дърво. - Сигурно по онази рампичка там.

Рампичката е срутена наполовина стена, но се учудвам, че знае такива думи. Няма изгледи да си тръгнем скоро, пристъпвам от крак на крак, но той не мърда и не отмества поглед. 

- Да идем за сладолед? – изкушавам го, за да тръгнем. Тръгваме като в анимационните филмчета – краката му вървят напред с мен, дори ми дава ръка, за да го водя, но главата му остава обърната назад, към къщата. Най-накрая отмества поглед. 

- Какво е пенджер? 

Съвсем се стъписвам от тия думи. Казвам му, че май означава прозорец. 

- Да, прозорец е – одобрява той. Напомням си да проверя допълнително.

- Днес правихме Балкан в пясъчника, съобщава ми. 

Доволен е – и от Балкана, и от разрушената къща. Яде сладолед на огромни хапки и си подскача. 


четвъртък, 15 февруари 2018 г.

***



- Когато гълъбите ядат нещо, намерено на земята, разболяват ли се? 

Установявам, че имам пропуски в познанията за гълъбите. Знам, че не се разболяват току-така, но трябва да проверя защо.

- Чуй как стрелям с уста като кретечница – сменил е темата той. Напомням си да проверя онова за гълъбите. И слушам внимателно как стреля с уста – добре му се получава.

- Как беше онова, от което бях болен, шишарка ли? – отново е сменил темата.

- Беше болен от шарка, - подсказвам вярното. - И беше доста неприятно, припомням повече на себе си.  

- А на мен не ми е приятно с тази шапка, защото ми прави косата рошава – информира ме той. – И после трябва да чакам, докато ми се отроши.


А той доста държи на косата си. За седемте минути до вкъщи обсъждаме поне още седем различни теми.