Предай нататък

Този разказ не знам как да го започна. Разказ за нещата, които се помнят с усмивка. И не е точно разказ, а е повече "предай нататък" история. 
Дядо ни мереше на касата на вратата в тяхната кухня. Любимо преживяване. И сега мога да проверя колко точно съм била висока през лятото на 1992 година. Сега мерим децата на касата на нашата кухня. Чертичка, името, датата. И все се усмихвам, когато го правим. 
Майка нарича онази част от резена диня, която е най-близо до кората, черга. Чергата и сега ми е най-вкусна, когато режа диня на децата. И пак се усмихвам. 
Надявам се, че правя и казвам неща, които след време ще ги карат да се усмихват. Ще се мерят на касата на вратата, ще изяждат чергата от резена диня. И ще добавят още нещо. Още неща. 
"На прозореца стъклото Петър го счупил...", тананикам си и наум намигам на дядо. На дядовците. На всички преди и на всички сега. Предай нататък...