Отвън си ни дал дрехите:
сигурно да не се срамуваме.
Но аз ти благодаря за доспехите,
особено щом се страхуваме.
Отвън си ни дал показност:
да посрещаме с нея принудите.
От позите леко износени,
отвътре - съвсем като другите.
Отвън си ни сложил фасадата:
да пази, каквото е вътре.
Ти, който си ни създавал:
за скритото - благодаря ти.
Стъклото се чупи със звън и със трясък:
на хиляди малки парчета.
Под точно определен ъгъл проблясват
кристалчета по паркета.
Сърцето се чупи без шум, без остатък:
на хиляди малки парчета.
Под точно определен ъгъл проблясва
на болката силуетът.
Не ме разплитай съвсем докрай,
остави нещо неразгадано.
Не всеки трябва да бъде разбран,
не всичко - да бъде разбрано.
Не ме утешавай напълно, недей,
остави малко да бъде кисело.
Не всички трябва силно да греят,
не всичко - да бъде смислено.
Вълнуваш ме много, за малко поспри.
Остави ми подслон или пристан.
Не всичко трябва така да гори.
Само всичко, което е истинско.
Точно тази история няма поука -
само стърже отвътре като остро стъкло.
Тя започва от тук и завършва пак тука,
само белези сочат в мен какво е било.
Точно тази история все така се повтаря -
само аз се изострям като ръб, като нож.
И накрая какво се оказва - прегарям.
Само мене ме реже. Други не. Лека нощ.
Като пътник в средата на нищото - спряла,
не поглеждам назад, нито гледам напред.
За секунди съм сякаш със век остаряла -
там зад мене е буря, там пред мене е лед.
Стискам здраво клепачи - да не виждам изобщо.
Само няколко мига - да съм в пълна мъгла.
Да съм в нищото - не без да искам. Нарочно!
Във средата на нищото ей така да се спра:
като пътник без път, без часовник, без време,
като капка застинала върху крехкия лед,
като морен ездач - без седло и без стреме.
Насред нищото спряла да съм само човек.
За глезена сякаш е вързала лятото -
подрънква със миди, звъни като пясък,
не е развълнувана, че в прогнозата казаха -
есента е настъпила днес с меден блясък.
И ми се свива сърцето в неясна тревога -
изядох ли всички узрели смокини,
преплувах ли всички вълни? Още мога
да си открадна две сутрини сини.
Пристъпва напред и придърпва си лятото,
в метрото го качва небрежно и сяда.
Потръпвам пред повея на вече познаното -
сланата към глезените й алчно посяга.
За глезена сякаш е вързала лятото -
звъни като пясък и тя ще го чуе.
Не ще го изгуби, какво като казаха,
че вече ще трябва да се обуе.
Онемяло, лятото наднича
зад оградата на слънчевата къща.
Скъсан е сандалът му - не тича,
тръгва бавно и не се обръща.
Нагласена, есента наднича
иззад ъгъла и крак подлага.
Лятото се спъва - не обича
тази тъй позната изненада.
После взима във ръце сандала,
хвърля го по гиздавата есен.
А от слънчевата къща до премала
някой пее тъжна песен.
Насред пътя, насред дъжда, насред локвите,
насред село с пробити покриви,
с порти като разклатени зъби,
с прозорци като усти зяпнали,
стигаме до табела (не се чете името),
а някой, който тук е живял или тук е спирал,
пък е имал и време, и спрей да напише
на табелата разкривено "Обичам те".
И докато чистачките отмятат водата
като перчем, запречил погледа,
ми става хем тъжно, че е толкова празно -
прокапало е през покривите,
устите се пълнят с влага,
а портите скръбно омекват;
хем все пак и малко хубаво, че някой е спрял до табелата
и, вандалствайки,
е написал най-важното.
Трети път започвам да пиша
онова обяснение във любов,
от което да спреш да дишаш,
но не стихът идва готов,
а сюжетът - накрай Мадара, насред август,
мъже строят къща -
кънтят чукове, викове, смях -
внимавай, подай ми, задръж ме...
И сухият вятър край тях.
Градят къща,
подслон,
правят дом -
тук някой ще се завръща.
Вятърът няма да бъде страшен,
студът няма да бъде страшен
и август не ще бъде страшен.
Ще стане, вика старият майстор.
Готово, провиква се друг.
А аз така се старая
да уловя всеки зувк.
Защото ти си домът ми, заслонът ми, покрив,
ти си смях и си вятър. И жажда.
Ти си всичко за мен -
и не само в Мадара. Не само през август.
Чуват се капки, стъпки, котки и свада,
гуми, някой ругае, стъкло рязко пада,
и светкавици блесват - ей така, за поанта,
нервно примигва полицейската лампа.
Сюжетът на нощния град динамичен
към близкия подлез с дъжда се оттича,
удавя се в капките. Глъхнат свада и котки,
трещят гръмотевици, някой сритва стъклото,
после синият пулс сякаш дъх си поема
и овиква нощта с остър вой на сирена.
Но заспивай сега: чуй, нощта си отива....
Само летният дъжд може тъй да приспива.
Натежала е от сълзи вечерта,
потъмняла от въздишки и копнежи,
гъста като къдрава коса,
топла като пара след валежа.
Погледи, докосване и смях,
всичко има - синя вечер.
Натежала е от сладък грях,
потъмняла е от безметежност.
Вечер на здравей и сбогом,
нощ на тайнствени надежди.
Синя нощ на сладка болка -
сладък миг на безнадеждност.
И поела във ръце доброто,
тръгва си нощта с метрото.
...има вълнение и неувереност,
и треперене на гласа, малко патос
в неловкото положение,
извинение...
...припомняне на споделените мигове,
неловко премигване,
безтегловност и безнадеждност,
нежност....
...има леко окашляне: ами, това е,
май казах всичко,
но не поглеждам, че ме издава
заседналото обичам те...
Искам да се напия, докато ми се протъркат зениците,
и без дори да поглеждам по жицата,
да е ясно, че много и все черни
са тъгите ни непремерени.
Искам съвсем неразумно да ме боли главата,
да потопя безръзсъдно в морето краката
а насред делничен ден - неподправени,
тъгите ни, ако щат, да се давят.
Искам да съм безотговорна до разпиляване
и без дори да си стягам багажа,
да ме вземеш на път. Зазоряване.
Да осъмнем безплътни на плажа.
Давай! Обръщай с главата надолу!
То има ли повече да се обърква -
разстроени, разпилени, донейде разголени,
препънати в тягостно бързане.
Какво да очаквам - то всичко е хаос -
прогнози съсипани, планове смешни.
Но давай, разсипвай ни, то не остана...
За скука копнея. По спешност!
Сама съм си сложила камък
на гърба, на врата, пред краката -
да се препъвам във него, да падам,
и да замерям съдбата.
Но спра ли се, става ми ясно:
е крепост, стъпало е, път е -
камъкът си тежи на мястото,
а аз просто трябва да стъпя,
да прескоча, да изградя, да издялам -
скала ли, небе ли е, твърд ли е -
сама съм си сложила камъка,
за да мога да се надхвърлям.
Човекът с броеницата
седи срещу мене,
брои срещу мене.
Next station...
Следващо топче,
следваща спирка.
не спира.
Броеницата жълта,
искряща, блестяща,
не смея
от нея
погледа да откъсна,
да не прекъсна
броене ли е,
молитва ли е, не зная.
Спирка ли идва накрая?
Тази част от деня е,
в която се ослушвам дали все още спите.
И щом чуя смеха ви,
спирам да броя дните.
Тази част е от календара,
в която ме е налегнало преосмисляне.
Но поемеш ли малко товара ми,
спирам да броя дните.
Тази част от живота е,
в която отказвам да съм предпазлива.
Аз имам достатъчно - каквото е.
И не броя, а съм жива.
И равносметката не е тази -
дали и кога, на кого и по колко,
а сърцата дали сме опазили
при завъртането на обиколката:
около слънцето, около себе си, около нищото.
Дали сме поглеждали залеза,
дали сме се смели отприщено,
ръцете дали сме си галили...
И не е такава сега равносметката -
дължи ли ти някой, дължиш ли,
а виждаш ли сладост и радост във гледката
на ново завъртане. Ще издържиш ли?
