Мълчанието

Обичам да слушам навигацията в колата, когато пътуваме. Татко казва, че не я харесва, но на мен гласът на жената ми допада. Един път дълго не беше говорила и аз много й се зарадвах, когато каза, че достигаме избраното място. Все се чудя кога татко е успял да й каже къде ни е избраното нясто, но тя винаги знае. 

- Е, отмълча се най-после! - зарадвах се аз и си напомних да питам татко кога успява да й каже. 

Аз мога да мълча по много начини. Веднъж татко каза, че ако не разпитвам непрекъснато за компютъра, може да гледам филмче вечерта. Но ако не спирам да питам, филмчето можело да се размине. А аз просто искам да знам дали ще има филмче или не. Добре е, че имах пръчка наблизо, да си ровя в пясъка. 

- Достатъчно ли мълчах за компютъра? - питам татко. 

А той се е смее и казва, че съм положил усилия. Аз всъщност си говорех с пръчката за филмчето, ама съвсем тихичко, и се радвам, че не се е чуло. 

- Какво си се умълчал - пита ме веднъж мама. 

Как да й обясня, че не съм се, а ми прекъсва мисленето за онова лавено ниво, на което играехме с Андрей в парка. Изобщо, това с мълчанието си е сериозна работа.