Трябваше му доста тичане на моето хвърчило -
насреща, срещу времето, сърцето в камък свило;
напред, срещу дъгата, обърнала усмивка,
дори през мен самата, без мисъл за почивка.
Трябваше му доста тичане на моето хвърчило,
да вдигне малко полета, небето доближило,
да близне леко слънцето, сред птиците да плува.
Потичах доста, тичах дълго, но мисля, че си струва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар