Копнеж

Въздишка като капка от дъжд се отрони,
търкулна се бавно, с лекота върху спомена,
прегърна го сякаш е гъста мъгла призори
и неусетно след това се изниза.
Изпълзя под вратата - неприемливо тънка,
и потъна безмълвно във мъглата навънка,
сетне всичко покри като тъничък скреж - 
нежен, крехък, чуплив, като сдържан копнеж.
Натежало от мисли, всичко сякаш простена,
споменът само се размърда смутено,
но загърна оголено рамо с мъглата. 
А въздишката нежно притвори вратата.