Лято

Затоплена от слънцето до злато
косата на деня едва се влачи,
попива тя умислено в земята
и пита как през лятото се плаче.

Защото как в такава медна утрин
(в просъница усмихва се небето)
и как при мисълта за утре
възможно е да те боли сърцето?

До бяло нажежава се по обед
на слънцето горещата усмивка.
И как във нечий светъл поглед
тъгата се е спряла за почивка?

Във кърваво обагрената вечер
потапя се на слънцето зарята.
И как при тази светла вечност
възможно е да те сломи тъгата?

Звездите са обсипали небето,
родени от целувката на сдрача.
А лятото, обгърнало сърцето,
ми дава сто причини да заплача.