По залез внезапно ми домъчнява:
за всичко, за всички, за мене.
От другата страна на земята изгрява,
от мен се опитва деня да отнеме.
Червената точка потъва в небето,
с последния лъч ми избърсва очите.
Пронизва ме тъничка болка в сърцето -
къде сте безгрижия мои. Мълчите?
По залез. А вятърът сресва небето,
погалва ме с лек утешителен полъх.
От другата страна на земята, където
денят ще започне с надежда отново.
август 2018 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар