Червеният дракон и Лапичка

Имам колело. С червена рамка и бели дръжки. Наричам го Червения дракон, но само пред себе си. Не искам другите да знаят, че си говоря с колелото. Малко е тежко. Има помощни колела и трудно завива, но ми харесва, че е червено и че има червен звънец на дясната дръжка. Всъщност не звъня често със звънчето, защото стискам дръжката, особено когато се засилвам. Много внимавам да не строфирам. Мама смята, че се казва „катастрофирам”, но аз смятам, че когато си се засилил прекалено бързо и се удариш, се чува точно това. А и аз си строфирам с целия въможен трясък.
 
Поисках за рождения си ден автовоз. Но като че ли повече искам коте. Показах на мама автовоза, но през целия път до вкъщи си мислех за котето. Ще го нарека Лапичка. После, докато си карам Червения дракон, ще си мисля за Лапичка и ще си казвам:
-    Карай бързо, Червен дракон, че бързам да се прибера при котето!
 
Днес ставам на пет. Чакам с вълнение да ми подарят онзи хубав автовоз, който показах на мама.
-    Ела да си видиш подаръка – вика ме кака.
В кухнята е. По-хубаво е, отколкото си го представях. И наитина ще го кръстя Лапичка.  

Момичешки работи

Смеят се шумно и си рисуват лицата. Отстрани ми се струва, че правят първи опити за гримиране. Всъщност, знам, че не са първи. Правят си смях от нищо. И хем си рисуват лицата, хем си говорят за „Кунг Фу панда” – някъде по средата на порастването са.
 
Мога да позная смеха й сред сто други смехове. Сред всички смехове. Оказа се, че си рисуват мустаци и бради.
- С тази физиономия приличаш на катерицата от „Ледена епоха” – дочувам. Смеят се шумно - някъде по средата между детското и момичешкото. 

***

Говорим с нея за доброто възпитание. За да е напълно ясно, тя дава пример:

- И не се казва „дай ми онова там“, а се казва „Може ли да ми подадеш онова там – мече или зебра“.

Замислих се колко често на човек му се налага да поиска мече или зебра. Май не съм чак толкова добре запозната с възпитанието. 

И, оказва се, никак не съм запозната със снега:

- Има краткомесечни снежинки и дългомесечни снежинки. Тези точно са краткомесечни – казва тя, докато гази в кишата.

Направо ми приличат на краткодневни, заобикалям локвите аз.

***

В ерата на въпросите е.

- Кой е карал този трабант преди? – пита той, застанал до изоставената кола в Синеморец.

- Накъде отиваме?

- Сега умрели ли сме, че се обърквам?

- Ти каква си искала да станеш, преди да се окажеш майка?

- Тя какво си помисли, когато й каза да внимава?

Бяхме решили един ден да му броим въпросите, но се отказахме още сутринта. Щяхме да им изгубим бройката.

Тя е така загрижена за него, че за всеки въпрос намира подходящ отговор, който той да разбира. Само не си спомни за какво е трябвало да внимава, но това пък ние напълно го разбираме. 

***

- Много е интересно това с инките – казва тя, докато приготвя салатата.

Сигурна съм, че не е това, за което си мисля аз, за това я гледам и изчаквам.

- Ето, краставицата – мога да я нарежа на половинки, на четвъртинки, дори на осминки.

- На шейсет-и-четвъртинки можеш ли – закача я татко й.

- Това вече е таратор – смее се тя. Ясно беше, че други за друг вид инки става въпрос. 

Той е малък и не разбира шегата, но усеща, че трябва непременно да се включи с хумор.

 - Аз пък ще изям 566 таратора!

В момента 566 е любимото му число. Всичко, което е много, е 566. Точно толкова иска да си остане на село, за да прави барбекю и да яде пържоли. Също толкова иска да е на морето, за да яде риба. Тревожим се да не е постоянно гладен, щом все нещо за ядене планира през тези 566 дни.

- Не, просто съм геопард и трябва да съм с бързи мускули – обяснява ни.

Съгласяваме се поне 566 пъти.    

***

- Утре е работен ден – казва ми тя. Мисля, че го е чула по телевизията.

- Работен ден е – потвърждавам унило. Ненавиждам, когато събота е работен ден. Сигурно ми е проличало.

- Колко парички да занесем в офиса на тати, за да ни го оставят вкъщи?

Сигурно много ми е проличало.

Обичам да съм с двете деца вкъщи – той е достатъчно малък, а тя – достатъчно голяма, пък и харесвам компанията им. Понякога, обаче, искам да имам няколко минути, без в ушите ми да звънти „мамооооо“.

Тя казва, че понякога й отговарям с „оу“. И това било, когато много пъти ме е викала за нещо. 

- Мамо?

- Оу!

- Ще ни го оставят ли?

Не знам колко струва това...