Другояче

В дни като днешния,
дето всичко е другояче, 
е повече от чудесно
че по различен начин
се уча да приемам с усмивка
промените, дето ме плашат. 
Понякога съм страхлива, 
но и то е по друг начин.
А най-хубавото, изглежда, 
е дето се уча. 
Въобще - има надежда 
да се получи. 
И може и нищо съвсем да не значи, 
но днешният ден 
е съвсем другояче. 

Искам

Като червей след пролетен дъжд
искам да изляза от кожата си. 
Да се разпъна и така - отведнъж 
да си изпробвам възможностите.
Че ми омръзна от кал и съмнителни локви
и не ми се пълзи хаотично. 
Искам да тичам - без каиш и окови. 
Искам да се обичам.  

март 2018 г.  

 

Пораствам

Тази година правя нови неща:
слушам себе си, движа се бавно, ходя пеша. 
Славно е.
Дишам спокойно, имаме котка, нова мечта.
Забавно е.
Карам ски, давам си, взимам, хвърча. 
Всеки ден е. Всеки ден съм. Имам.
Раста. 

февруари 2018 г.

Когато

Когато е мигът. И стига.
Когато всичко е във този миг.
Не дишаш, не потрепваш и не мигаш. 
Тогава просто си щастлив. 
Тогава е мигът. И стига.
Не дишаш, не премигваш, не шептиш.
И даже думите изобщо да не стигат
е нужен малко вятър. И летиш.  

януари 2018 г.

Специалните места

Тук мога да се събудя.

Да се събуя.

Тук мога да се тревожа.

Да спя.

Тук мога да се вълнувам

и чудя,

да смесвам преди и сега.

Тук мога да бъда малка,

с мама и татко, 

сама.

Тук мога с приятели. Без.

И така.

Тук мога да се събудя.

Да се събуя.

И съблека.

Тук мога по никое време.

И даже сега.

Мой

Все така остани си. Различен.
Неподправен. Разчорлен. И крив.
Защото точно такъв те обичам. 
И такъв си единствен - щастлив. 
Остани си такъв - парещ.
Заслепяващ. Прегърбен. Намусен.
Странен, набиващ се на очи, шарен. 
Живот, точно такъв си ми вкусен. 

 

Звън

Когато ми е хубаво,
отвътре звънва 
като висулка от мидички, залюляна от вятъра. 
Когато ми е хубаво, 
отвътре съмва
като пролетно утро, събудено някъде. 
Когато ми е хубаво, 
отвътре натрупва 
и стели се сняг - за искрящото вино. 
Когато ми е хубаво, 
всичко се случва. 
До блясък. До звън. Несравнимо. 

Преди зазоряване

След час ще ги будя. А дотогава
ще слушам как дишат. Ще пия кафе.
Ще гледам навън как зазорява. Настръхнало зимно небе.
Ще сгъна прането, ще сипя храна
на котето. Книга ще взема. 
Ще стъпвам на пръсти. Ще бъда сама.
Откраднато в тъмното - моето време. 

Коледно

Печени кестени в парка.
И шарка.
Подаръци, лампички, свети елхата.
Децата
изпълнени с радостни коледни тръпки
и пъпки.
Пране, чистене, миене на чиниите.
Весела Коледа, 
Бояджиева!

В нощта на очакването

В навечерието на обещанията
искам само едно -
да съм наясно какво искам.
И да е то.

В нощта на изпращането
искам само едно -
да мога да тръгвам и да се връщам.
И да е то.

В нощта на очакването
искам две важни неща -
да имам на дете любопитството
и радостта. 

декември 2017 г. 

Под елхата

Искам да ти подаря за Коледа
няколко часа гледка към морето
удобен стол за четене
карта с неотъпкани пътеки
билети за където искаш
книга на френски
тишина
музика
Да развързваш панделката бавно и да знаеш,
че не е машина на времето, но е време.
За тебе.
За мене. 

декември 2017 г. 

 

Момичешко

Чудесно си изплетена, девойко:
очите ти бродирани с червен конец,
но някак си не стига бройката
при устните за сладкия живец.

Чудесно са ти сложили и ципа,
заяжда леко, но дръпни догоре.
Поглеждам – и ръцете ти са пипнати,
а и краката ти – не мога да оспоря.
Но наметни си настроението, моля,
изплюй си дъвката във шепа!
Вдигни главата си сега нагоре -
да те скроя докрай, да поизправя шева...

 

Намигам си

Изплела съм си нишка от желания
и я подръпвам. Напоследък все по-силно.
Как искам тя да ме усуче и подмами
и някак да ме увлече, като по филмите. 

Подръпвам я - дано да ме отвежда
към точно тези измечтани мигове.
Не чаках ли достатъчно? Поглеждам я.
Да тръгваме напред. Намигам й. 

ноември 2017 г. 

Ноемврийско

Чувствала съм се като от котешки нокът порязана.
Като откъснато по средата глухарче -
ни за венец във косата да ставам,
ни за другарче. 

И точно когато почти съм се вкиснала,
като ноемврийския дъжд режеща,
ти идваш и ме усмихваш.
Подреждаш ме. 

 

***

Ей там, във ъгъла блести сълзичка:
а-ха да се търкулне и се връща.
Седя си тук, неискана, самичка
и в топлото на самотата се загръщам. 

И аз към никого ръцете не протягам.
Не търся помощ, не очаквам нищо.
На ръбчето, на най-високото присядам -
от там горчивото по-лесно се преглъща. 


ноември 2017 г. 

 

временни явления

безобразно гневно
безсилно гневно
злостно
злободневно
ей такова ми е едно - скъсано
скършено
свършено

В едно изречение

Разказваш за следобеда, когато
във време на безвремие, под палещи лъчи,
замисленото късно лято
е стягало в обувки горещите пети;
разказваш ми – в това лениво време,
отваряйки сънливи, следобедни очи,
когато всичко покрай тебе дреме
и всичко е решило да поспре и да лежи;
тогава, точно в този тих следобед,
разточен лекичко и златно като мед,
когато ти е хубаво за нещо да си спомниш,
и да забравиш нещо, и да си човек;
тогава, казваш, най било приятно
да се обърнеш бавно и лениво настрана
и да си сипеш в чаша нещо ароматно,
и да се почувстваш лятна част от вечността. 

Некролози

Момче с кашон събира некролозите,
забодени със кабърче на кестена.
Дали скръбта тежи два грама повече?
Ще стигне ли за хляб или за „Пещерска”?

С фамилии различни, с други дати,
в кашона всички те са смесени.
Казан ли е това, бездомни братко,
или са свидетелските показания на кестена? 

март 2013 г.

Мога

Мога да спя на ръба на леглото.

Мога да лягам 60 пъти за по минута и да ми стига.

Мога да шия рокли на кукли

и да поправям колички.

Мога да правя магии.

Мога да разказвам приказки, докато спя.

Мога да объркам лекарствата от преумора.

Мога да правя по много неща наведнъж.

Мога да се съгласявам, да мълча

и да споря.

Мога да говоря с леден глас.

Мога да се смея шумно.

Мога да се правя, че аз не съм аз.

Мога.

Да.

твърде лично

Страх ме е за всичко,
дето има да идва,
дето има да става
и което да не.
Страх ме е
и все пак съм щастлива,
че точно сега
сме.