***

Тя беше малка, когато измисли приказката за Пепеляшка от Батулия, която пушела цигари и отивала да готви.
Той скучае в колата и измисля приказката за кучето, което живеело между два влака, ядяло кутии и брояло до четири. После един вентилатор го издухал в Гърция.
Досмешава ме, но знам колко много разказ се крие в тези приказки...

Пират

Омръзна ми да ме питат защо нося капаче на очилата. Казвам им, че едното око е мързеливо и трябва да го науча да гледа по-добре, но наистина ми омръзна да обяснявам. И на мен не ми се носи капачето и се ядосвам на това око, дето го мързи да гледа, но няма как. Иска ми се да бъда като Калоянчо, който не носи очила и не се налага да носи капаче на очилата си. На Боби му се налага да носи очила, но няма капаче. За това понякога сутрин се ядосвам и не ми се ходи никъде. Мама казва да си помисля за нещо хубаво и когато ми стане тъжно или ядосано, да се сещам за хубавото и да не мисля за очилата или за капачето. Понякога си мисля за морето или за оранжевата кола, която скрих в магазина, за да не ми я купи никой. Беше на втория ред, заедно с много други колички, но аз я преместих най-отзад. Да не я види никой, преди аз да съм си я купил. Мога да мисля за нея, но забравям.  

Готов съм за детската градина, само чакам татко да излезе от банята. Двамата ходим заедно на детска градина. Той не ходи, само аз ходя, но поне идва с мен до вратата. А мама ме взима. Пак съм с очилата с капачето и ми е криво, за дето трябва отново да обяснявам. Опитвам да мисля за морето или за оранжевата кола.

– Готов съм – излиза татко от банята. Носи капаче на очилата си. Засмивам се. 

– Искам да съм пират като теб – казва татко и тръгваме.

Изобщо забравих за оранжевата кола днес, защото целия ден бях пират. 

***

Когато се качвам в асансьора от нашия етаж, поглеждам надолу. Асансьорът е стар и през дупката под кабината виждам въжетата. Виждам и другите асансьори. Татко смята, че са просто врати, но аз смятам, че са асансьори. Само не знам накъде водят, но ще разбера и това. За сега се качвам от нашия етаж и слизам на първия, но ще проверя и останалите.

Има и други неща, които не разбирам напълно. Като това с имената. Тате си има име, мама се казва някак, а истинското име на Сашо било Александър. Защо са им други имена, като всички знаем, че това са мама, татко и чичо? И аз имам едно име, което харесвам, но имам и друго, само че по-дълго. Това, по-дългото, го използват, когато ми говорят сериозно, за това не го харесвам особено. Но ми се струва, че нямам голям избор.

Не харесвам и да се качвам в колата, когато дълго време е стояла навън и не сме се возили в нея.

- Защо не харесваш? – пита ме татко, докато се качваме в асансьора.

- Защото мирише на сянка – споделям му. Поглеждам под кабината, за да видя въжетата и другите асансьори. 

Червеният дракон и Лапичка

Имам колело. С червена рамка и бели дръжки. Наричам го Червения дракон, но само пред себе си. Не искам другите да знаят, че си говоря с колелото. Малко е тежко. Има помощни колела и трудно завива, но ми харесва, че е червено и че има червен звънец на дясната дръжка. Всъщност не звъня често със звънчето, защото стискам дръжката, особено когато се засилвам. Много внимавам да не строфирам. Мама смята, че се казва „катастрофирам”, но аз смятам, че когато си се засилил прекалено бързо и се удариш, се чува точно това. А и аз си строфирам с целия въможен трясък.
 
Поисках за рождения си ден автовоз. Но като че ли повече искам коте. Показах на мама автовоза, но през целия път до вкъщи си мислех за котето. Ще го нарека Лапичка. После, докато си карам Червения дракон, ще си мисля за Лапичка и ще си казвам:
-    Карай бързо, Червен дракон, че бързам да се прибера при котето!
 
Днес ставам на пет. Чакам с вълнение да ми подарят онзи хубав автовоз, който показах на мама.
-    Ела да си видиш подаръка – вика ме кака.
В кухнята е. По-хубаво е, отколкото си го представях. И наитина ще го кръстя Лапичка.  

Момичешки работи

Смеят се шумно и си рисуват лицата. Отстрани ми се струва, че правят първи опити за гримиране. Всъщност, знам, че не са първи. Правят си смях от нищо. И хем си рисуват лицата, хем си говорят за „Кунг Фу панда” – някъде по средата на порастването са.
 
Мога да позная смеха й сред сто други смехове. Сред всички смехове. Оказа се, че си рисуват мустаци и бради.
- С тази физиономия приличаш на катерицата от „Ледена епоха” – дочувам. Смеят се шумно - някъде по средата между детското и момичешкото. 

***

Говорим с нея за доброто възпитание. За да е напълно ясно, тя дава пример:

- И не се казва „дай ми онова там“, а се казва „Може ли да ми подадеш онова там – мече или зебра“.

Замислих се колко често на човек му се налага да поиска мече или зебра. Май не съм чак толкова добре запозната с възпитанието. 

И, оказва се, никак не съм запозната със снега:

- Има краткомесечни снежинки и дългомесечни снежинки. Тези точно са краткомесечни – казва тя, докато гази в кишата.

Направо ми приличат на краткодневни, заобикалям локвите аз.

***

В ерата на въпросите е.

- Кой е карал този трабант преди? – пита той, застанал до изоставената кола в Синеморец.

- Накъде отиваме?

- Сега умрели ли сме, че се обърквам?

- Ти каква си искала да станеш, преди да се окажеш майка?

- Тя какво си помисли, когато й каза да внимава?

Бяхме решили един ден да му броим въпросите, но се отказахме още сутринта. Щяхме да им изгубим бройката.

Тя е така загрижена за него, че за всеки въпрос намира подходящ отговор, който той да разбира. Само не си спомни за какво е трябвало да внимава, но това пък ние напълно го разбираме. 

***

- Много е интересно това с инките – казва тя, докато приготвя салатата.

Сигурна съм, че не е това, за което си мисля аз, за това я гледам и изчаквам.

- Ето, краставицата – мога да я нарежа на половинки, на четвъртинки, дори на осминки.

- На шейсет-и-четвъртинки можеш ли – закача я татко й.

- Това вече е таратор – смее се тя. Ясно беше, че други за друг вид инки става въпрос. 

Той е малък и не разбира шегата, но усеща, че трябва непременно да се включи с хумор.

 - Аз пък ще изям 566 таратора!

В момента 566 е любимото му число. Всичко, което е много, е 566. Точно толкова иска да си остане на село, за да прави барбекю и да яде пържоли. Също толкова иска да е на морето, за да яде риба. Тревожим се да не е постоянно гладен, щом все нещо за ядене планира през тези 566 дни.

- Не, просто съм геопард и трябва да съм с бързи мускули – обяснява ни.

Съгласяваме се поне 566 пъти.