Bon Appétit

Яжте. Вляво е сърцето. 
То тупти незащитено. 
Не оставяйте невзето - 
има топло и студено. 

Яжте. И да не остава.
Почерпете се със мене. 
Да приседне пожелавам - 
нека хубаво приседне! 

Няма страшно - то тупти. 
То тупти, не се предава. 
Имам пулс и куп мечти. 
Яжте смело. Аз оставам.  

Щастие

Да е болка, ще я излекувам. 
Ще превържа раните, мехлем ще сложа. 
Но е щастие. И боледувам 
със настръхнала от трепет кожа. 

Да е болка, ще й стисна устни. 
Ще мълча без сълзи, ще понасям. 
Но е щастие. И ми е пусто - 
като фас, изхвърлен на паважа. 

Да е болка, ще я заобичам. 
Ще й търся лек, знахар ще й повикам. 
Но е щастие. И го отричам. 
Само с болката си мога да привикна. 

Търси се

От какво се нуждае сърце, дето страда?
От проливния дъжд на следобеден май,
от проблясък на слънчево зайче в ограда. 
И от ничия помощ, но от грижа безкрай. 

От какво се нуждае? То е много конкретно:
от случайна усмивка и от топло кафе. 
От приятел, напомнящ - нищо не е перфектно. 
И от ничия помощ, но от силни ръце. 

От какво се нуждае и с какво се лекува? 
Няма знак от съдбата, който идва готов.
От кураж се нуждае - колко много му струва! 
И от ничия помощ, но от малко любов.  

 
 

Отвътре

Отвън си ни дал дрехите:
сигурно да не се срамуваме. 
Но аз ти благодаря за доспехите, 
особено щом се страхуваме. 

Отвън си ни дал показност: 
да посрещаме с нея принудите. 
От позите леко износени,
отвътре - съвсем като другите. 

Отвън си ни сложил фасадата: 
да пази, каквото е вътре.
Ти, който си ни създавал: 
за скритото - благодаря ти. 

Дълг

Затворен е всеки във свойто страдание
зад хлопнали тежки и неми врати: 
заключени здраво с вериги мълчение,
залостени с вече изтлели мечти. 

Затворен е всеки зад своите делници,
повлякъл окови в неравна игра.
Не срещаме рицари, нямаме мелници,
подрънква съдбовно безкрайна тъга. 

Но само на себе си в дълг се оказваме - 
дължим си и време, и радост. Сега. 
Отворени порти. Оковите - срязани. 
Стените съборени. И светлина. 

Дзън!

Стъклото се чупи със звън и със трясък:
на хиляди малки парчета. 
Под точно определен ъгъл проблясват 
кристалчета по паркета. 

Сърцето се чупи без шум, без остатък: 
на хиляди малки парчета. 
Под точно определен ъгъл проблясва
на болката силуетът.  

***

Остро е.
           Може да реже, да боде,
може да да разкъса сърцето.
Остро е като стъкълце,
неогладено от морето.   

Остро е,
            за да издяла
следа и във твърдия камък.
Остро е като раздяла,
непоискана и от двамата. 

Остро е.
            Може да те продупчи,
да те остави без дъх и без памет.
Остро е моето чувство.
И остров е. Да останем... 

Всичко

Не ме разплитай съвсем докрай,
остави нещо неразгадано. 
Не всеки трябва да бъде разбран, 
не всичко - да бъде разбрано.

Не ме утешавай напълно, недей,
остави малко да бъде кисело. 
Не всички трябва силно да греят,
не всичко - да бъде смислено. 

Вълнуваш ме много, за малко поспри. 
Остави ми подслон или пристан.   
Не всичко трябва така да гори. 
Само всичко, което е истинско. 

Приказка за лека нощ

Точно тази история няма поука - 
само стърже отвътре като остро стъкло. 
Тя започва от тук и завършва пак тука,
само белези сочат в мен какво е било. 

Точно тази история все така се повтаря - 
само аз се изострям като ръб, като нож. 
И накрая какво се оказва - прегарям.
Само мене ме реже. Други не. Лека нощ.  

Уроци

Научих се да тръгвам 
и не, това не е забрава. 
Научих се да бъркам
и след това да си прощавам.

Научих се да пускам 
и волните сами да тръгват.
Научих се, че връзка
не е да стяга, а да дърпа

напред към друго, неживяно,
да бъде мост, а не окова. 
Научих се да преживявам
секунда всяка като нова. 

От щастие

Ще ми се пръсне сърцето от щастие - 
че мене ме има, че имам. 
Ще пренареждам със нова страст частите,
ще грабя - без ред ще ги взимам!

И новото свое сърце ще споделям 
до пръсване, до разпиляване. 
Парче по парче ще разделям
от мръкване до зазоряване. 

И сутрин отново, с лъчите - 
че мене ме има, че имам,
ще пàри от радост очите.
От себе си с шепи ще взимам. 

Само за миг

Като пътник в средата на нищото - спряла,
не поглеждам назад, нито гледам напред.
За секунди съм сякаш със век остаряла - 
там зад мене е буря, там пред мене е лед. 

Стискам здраво клепачи - да не виждам изобщо. 
Само няколко мига - да съм в пълна мъгла. 
Да съм в нищото - не без да искам. Нарочно! 
Във средата на нищото ей така да се спра: 

като пътник без път, без часовник, без време,
като капка застинала върху крехкия лед,
като морен ездач - без седло и без стреме. 
Насред нищото спряла да съм само човек. 

Безжалостно

Безцелно и средесенно. Мотая се.  
В света надничам, сякаш съм иззад очите си.    
Отвътре, струва ми се, съм на двадесет,
най-много двадесет и пет. Надничам си. 

И в миг отнякъде така - витрина. 
Съвсем е придирчива и безжалостна.   
Дъхът ми спира най-неумолимо. 
Жената в отражението ме познава.

Заоблена е тя, прошарена,
позната ми изглежда. Или бъркам. 
Безжалостно измито огледалото,
а тя ме наблюдава невъздържано.

Вторачена е, май брои годините -
отвътре съм на двадесет и пет. Заклевам се!
Избягвам да се взирам във витрините
от страх, че ще се блъсна в себе си.