Театър

Очите ми са розови кристали -
през тях се вижда счупено небе:
звездите, за които сме мечтали
са хиляди огньове сред море.

Озъбени миражи ме настигат:
разпъната на кръст на кръстопът;
съчувствени лъжи през смях намигат,
лъжи без цвят измамливо мълчат.

Смехът ми е подобие на вятър;
очите ми са бистри езера.
Не мога да играя тъжен театър,
не мога да съм тъжна по душа.

...в края на деня

Краката ми поникват под бюрото,
вкопават се в земята и тежат.
А аз не съм напълно тук, напротив,
съвсем на другаде летя.

Ръцете ми, задъхани, нагоре
ме дърпат, за да ме изкоренят.
И аз не искам да стоя, напротив,
опитвам се да се освободя.

И скъс! се скъсвам и отлитам,
като изпуснато балонче с връв.  
Това е. Тихичко се питам -
а кой ще ме издърпа пръв? 

***

Луната е започнала да свършва -
захапана отдясно, като хляб,
а аз я съзерцавам като вързана,
изпълнена с вълнуващ страх.
За всичко, дето става неочаквано,
за сълзите от радост, от тъга.
Луната ми се смее мамещо,
а аз шептя "благодаря"... 


 

Поради морето

Косата ми става руса, очите ми стават сини
от гледане на морето...
Устата докосва въздуха, краката в опашка се сливат
от плуване във морето...
Ръцете ми кораби гонят, сърцето във фар се превръща
от влюбване във морето...

Излизам на пясъка, ставам си същата,
и само по кожата е морето.

 

Там...

Там, леко вляво, е момчето със кучето.
А аз съм отпред, като куче-пазач,
гледам морето и въобще не е скучно
да изпратиш със изгрева разредения сдрач.
Сядам на пясъка и придържам кафето
като малък наметнат с качулката страж.
Там, леко вляво, вече плува момчето-
само куче и аз на самотния плаж.
Изгревът пак се захваща с морето,
а пък аз се захващам с разни мои неща.
Там, леко вляво, ми помахва момчето,
кимвам му леко. И с лекота.

Чекмеджето с юмруците

Чекмеджето с юмруците е нейна идея -
дано и до внуците да оцелее,
ще им разказваме двете през смях
откъде да си вземат пердах.

Така че, когато изпитам тревога -
аз гледам и уча добре от детето,
ще знам, ще разчитам – щом друго не мога,
на чекмеджето.

Тя

Единствено тя е готова на всичко -
седем нощи без сън, за да мога да спя.
Единствено тя ей така ме обича
и така не съвсем, но единствено тя.
Единствено тя ми поема багажа,
знае колко тежи, но единствено тя.
Нямам друго какво да й кажа,
само: нека така съм и с мойте деца. 

август 2017 г. 

Сладко

Ден, в който правя сладко от праскови, 

разхождам децата, ядем сладолед,

денят, в който се чувствам приятно пораснала, 

обърнала погледа смело напред.

Ден, в който не ми дотежава

да бъда на десет, на пет и на хиляди,

във който тъжа, но и пак досмешава, 

във който не скачам тревожно ужилена.

Денят, в който аз се намерих със себе си - 

да тичам с децата, да скачам на ластик.

Денят, в който май съвсем безогледно

си дадох на себе си щастие.

Хоби

Моите думи са като твоите влакчета:
редят се една след друга, скачват се,
пъплят бавно из коловозите, ускоряват,
когато се изморят, пускат пара...

Твоето хоби те поглъща за себе си,
трябва ти друга действителност -  релсите.
А аз от време на време ти се явявам:
изпълнена с разни истории гара.

И все пак е хубаво: след тунела
излизам на светлото. По-умела.
И моето хоби е като твоето -  същото.
И двамата еднакво сме за преглъщане.

октомври 2009 г. 

Лекомислено

Ето такова ми е: забързано.
Часовника закопчавам пред входа,
в асансьора гривна си връзвам.
По-скоро тичам, отколкото ходя.
 
Ето такова ми е: разхвърляно.
Не откривам време за себе си.
Вероятно е нейде захвърлено
насред детски играчки и тениски.
 
Ето такова ми е: отнесено.
Мисля за разни мечти необмислени.
И по-скоро тичам – разхвърляна, весела,
лекомислена. 

***

Страх ме е, честна дума.
Че съм станала вече себе си,
че съм престанала да се страхувам,
че съм спряла да се променям. 

Страх ме е, коленете треперят.

Че няма как да се изненадам,
че вече съм се намерила,
че от високо изобщо не падам.

Страх ме е, дори се задъхвам.

Това ли е? Станах ли еднозначна?
И ето те. Шумно въздъхвам -
безстрашна съм все още, значи. 

август 2017 г. 

Ти водиш

Белоцветните 
                        писти политат край нас -
виж ни - 
                        учим се от дъщеря ни.
Шепот и смях...
                         Да, смях с пълен глас -
сега вече водиш ти, Яна.

И страшно, и хубаво. Пълен простор. 
Разбирам внезапно – сега си голяма.
Не бих те задържала – не е затвор. 
Сега вече водиш ти, Яна.

Все повече можеш и тръгваш от нас:
съвсем разноцветна, свободна, засмяна.
Поглеждаш ме, смея се. Не точно с глас.
От днес вече водиш ти, Яна.      


февруари 2016 г. 

Малко преди 5

Повдига се на пръсти да ме стигне,
да ме целуне и да ми намигне,
да ми покаже как се е научил
да лае също като малко куче
и да изпробва страшния си глас на мен,
да ме попита близо сто неща на ден...
 
Повдига се сега. След малко, знам,
ще се навежда. И ще е голям. 

юли 2017 г.

Тя никога

Тя няма да пресече на кръстовище,
няма да се затича и безразсъдно
да мине по каменното туловище
на шеметното забързване.

Тя няма да тръгне на пътешествие
без пуловер и без чорапи,
и ще си избере приключение
само с положителни резултати.

Тя никога няма да се напие
или на улицата да се разплаче,
тя няма да се разбие
в стената на своето щастие.

Тя никога няма да си развее
косата и роклята с вятъра.
Тя шумно не ще се разсмее.
Тя никога. Но понякога.

Побелявам

Плъзва от пръстите бавно нагоре,
целува ми устните, тихо говори.
Докосва краката ми – малки снежинки,
разделя ме цялата – две половинки.
Във тъмната част – шоколад. Безразсъдна.
Във светлата вече отдавна е съмнало.
А думите твои в сърцето отекват -
обичам те шарена, тъмна и светла.

Юли 2017 г.