Малко преди 7

Гледам коленете му щръкнали,
кокалести, ожулени;
гледам ръцете му пъргави, 
бързащи да ме прегърнат.

Виждам очите му радостни,
блеснали в лятното синьо
и искам сега да запазя 
спомен за тази картина. 

Смехът му бълбука по детски,
подскача си някак небрежно
и гледам го как по момчешки 
пораства съвсем неизбежно. 

Липсват ми

Находчивите му шеги и коментари
и нейната порастваща отнесеност;
краката им, със пъпки от комари
и тази тяхна лековата веселост.

Смехът им, сякаш че клокочи
отприщена водата край доматите;
петите им по парещите плочи 
и пълната небрежност спрямо датите.

И сутрешното им неспиращо бърборене
за странните им сънища и мисли;
очите им - вълнуващо отворени.
През лятото най-много те ми липсват. 

През лятото

- Не е особено справедливо - казва ми той. Разхождаме се и ядем сладолед и аз не намирам нищо несправедливо в това. Поглеждам го въпросително над сладоледа. 

- Ами, така е: кака е на море и се забавлява, а аз съм на някаква скучна земя! - обяснява ми. Поглежда ме, но не изглежда никак разстроен, по-скоро изпробва как ще понеса това. Зная, че никак не му е скучно, защото всеки ден правим нещо забавно с него. Повдигам рамене и тъкмо обмислям какво да отговоря, когато вдига поглед нагоре към облаците. Сгъстяват се и обещават дъжд. 

- Мисля, че си нося дъждовното яке - успокоява ме той. В действителност, най-важното за него е, че си носи футболната топката. Никъде не отива без нея. Подритва разсеяно и се усмихва: 

- Всъщност, мога ли да казвам, че вече не съм на шест и половина? Мога ли да казвам, че ще съм първи клас?

- Можеш, съгласявам се.  

- Имай предвид, че днес бях батко на два пъти! - напомня ми той. В този ден беше батко на две момичета и аргументът изглежда наистина сериозен. 

Дояждаме сладоледите на тази скучна земя, а аз едва си сдържам усмивката.  

  

А дядо Коледа продава вестници

- О, вижте, дядо Коледа! Здравей! 
Извиква тя и се усмихва. 
Подскача лекичко дори: Здравей!
Щастлива, боса, двегодишна. 

На седми юли на Алеко,
до масите със скара и салата, 
от коледния дух така далеко,
възторжено е взряна във брадата. 

А възрастният мъж с брада въздиша,
усмихва се, помахва и си тръгва.
Продава вестници на Витоша
и само двегодишните не бъркат. 

На прага

Стоя на прага на открехната врата. 

Ръка протягам, за да я отворя. 

Краката ми тежат: изтръпнали крака, 

а от вълнение забравям да говоря. 

Стоя на прага на различна свобода.

Ръка протягам, за да я получа. 

Стоя изтръпнала и си мълча,

и искам ново чудо да се случи. 

Стоя на прага - на една ръка,

на крачка от вълшебно приключение. 

Отварям смело. А сега?   

Сега напред. И с настроение.    

Единствен път на шест

Особено миришат детските градини.
Особено. И за последен път. 
Започва лятото, набързо ще отмине,
а мен очите от тревога ме болят. 
Порастват те, набързичко порастват.
Особено е. Не за първи път. 
Започват някак си уж на шега, пък 
след това по своя път вървят. 
Особено миришат детските градини: 
ту на храна, която няма да ядеш; 
ту на следобедния сън отминал;
ту на носталгия. Единствен път на шест. 

Футбол

Тупат се по гърбовете по мъжки...
Дори гласовете им се променят.
Падат обичайните задръжки:
играят си.... На големи. 

Уж гледам мача им, а си мисля,
че всъщност следя как пораства. 
Небрежно ми маха. Усмихвам се:
и страшно е, и прекрасно.

Тупат се по гърбовете, подвикват си,
майки ругаят съдията.
Май ние играем на свикване,
а те репетират порастване.  

 

Признание

Признавам, чувствам се като морето: 
преливам от емоции, от вятър,
куп смехове се удрят във небето,
а страстите извират от земята.

Признавам, чувствам се вълшебно - 
отвътре ме избутва зверска радост.
Обичам се за първо и последно,
обичам се със кротост и със ярост. 

Признавам, днес ще съм стихия - 
ще сея смях, ще жъна сълзи.
Сърцето си пред всички ще разкрия 
и после в себе си ще се завърна.

Заедно

Ти ми носиш товара, аз помагам за твоя - 
все еднакво тежи, но е наш.
Споделено е лесно: в стръмното, на завоя.
Не тежи. Не задъхва. Даже не е багаж.

Ти ми даваш ръка, аз отвръщам с усмивка - 
съмва, мръква, много често вали. 
Днес единият бърза, утре търси почивка, 
но дори да се спънем, пак е леко, нали...

Чифт протрити обувки, гърбове изморени,
някъде камъче неудобно боде. 
Аз подавам ръка, ти подаваш на мене.
Път широк е пред нас. Все едно накъде.

Напълно аз

Мога да се разплискам,
мога да се разлея, 
ала не искам:
ще се разсмея.
Искам силно и с бум!
да огрея.
Като заря да избухна,
като изгрев над кея.
Може да е секунда,
всъщност може и две.
Но ще съм шумна:
бууум! и смях от сърце.

Стръмното

Зависи как го гледаш. Стръмното. 
И по кое време е. В тъмното
не си сигурен дали е нагоре или надолу. 
И дали не си луд да го бориш.
Изправен в средата: задъхващо,
вдъхновяващо, дръзващо. 
Зависи кога си на стръмното. 
Нагоре, по съмнало.

Което не е ценно, не е с мен

Обръщам се назад и зная - 
изминах път, изпълнен с чудеса. 
Не мога друго да си пожелая, 
освен нов път към приказни места.
Това, което имам с мен, остава, 
защото е, което не тежи.
И друго няма да си пожелавам,
освен отново купища мечти.
Ще тръгна пак, защото осъзнавам - 
до мен вървят най-ценните неща.
Това, което имам в мен, остава, 
а другото е чиста суета.
Обръщам се назад и виждам - 
което не е ценно, не е с мен.
Не ме е страх, а радостта приижда:
изпълнен с нови пътища е моят ден. 

Здравей, разкажи ми за себе си

- Здравей, разкажи ми за себе си. 
- Разплаканата или веселата част?
С коя да почна, все едно ми е. 
- Почни със нещо, слушам те в захлас.
- Започвам с дългото мълчание. 
То казва повече от думите, нали?
Тежи от всяко тежко изпитание, 
от всяка лекота тежи. 
Започвам със направените избори.
Със сблъсъка с милион лъжовни дни. 
Кое да ти разкажа - видно е, 
че в повечето време ме боли. 
- Добре, де, разкажи за себе си. 
Опитай се със думичка една. 
- Коя да бъде? Зная ли коя не е?
Събирам се във капнала сълза. 

Сънувах те

Сънувах те. И беше..... синьо.
И беше нежно, много нежно. 
И сякаш те познавах от години 
или от вчера - безнадеждно. 
Сънувах те: ръка протегна,
докоснах те и беше бавно. 
И сякаш изведнъж олекнах - 
напълно безтелесна станах. 
Сънувах те и те познах отново - 
реален и измислен мой.
Стоях в съня, трептях готова. 
Развиделява се. Не бързай, стой.

Предостатъчно

Не обличай много дрехи -
нека днес студът да щипе,
за да се усещаш лек и 
много жив.

Не пораствай твърде бързо - 
нека малко си по детски,
за да може и да сбъркаш 
в нещо.

Не бъди надменен с всички - 
нека малко уязвимост 
да те кара да поискаш 
близост.

Не обличай много дрехи
и не бързай да порастваш.
Искрена прегръдка стига
предостатъчно. 


 

До червено

И съм цялата в червено, за да скрия 
колко много ми е черно. 
Колко много ми се вие,
колко много ми е нервно. 
И съм сложила дори червило, 
за да спра да се прехапвам. 
Колко много ми се вие, 
колко много ми се плаче.
И съм днес в червено цяла. 
Нищо, скоро ще отмине. 
Ще наметна нещо бяло 
огненият бяс да скрие. 

 

Познавам моето време

Познавам моето време по светлината,
ако ще часовникът да е с денонощие вдясно.
Познавам пропукването на тишината,
а тя с всичките ми страхове е наясно.

Моето време е малко сумрачно -
на ръба на просъницата и зазоряването.
Познавам го някак съвсем еднозначно –
разпъвам до пълния смисъл прозяването.
 
Познавам си времето някак с очите -
ако ми скърцат, сякаш изпълнени със пясък,
значи е време да сграбча мечтите
и да посрещна деня си. Със блясък.  

 

У дома

Шумовете вкъщи са всякакви: 
хрупане на солети;
бърборене по неочаквани теми;
гълчене по котката, която се мотае в краката;
смях за нещо, което само те си знаят;
звук от телевизор,
звук от китара,
звук от пиано,
бръмчене с уста. 
Домашните шумове всъщност
са шумът на дома. 

Нова надежда

Очаквам го като изход, като нова надежда, 
като сбъднато обещание.
Да започна начисто, наново. Поглеждам
прокраднато първо сияние.

Посрещам го ведро, със радост, с усмивка.
Посрещам го леко на пръсти повдигната.
И ето го. Идва. С благодарност въздишам
пред изгрева.

Пределна делничност

Парфюм и пържен лук
във подлеза на булевард "България". 
Две токчета набиват като чук 
пределна делничност като авария. 
Надничам през стъклата на колите:
ароматизатори, вода. Но вестник?
В задръстването ли четеш, се питам, 
или пък тя чете до тебе?
Пред близкото училище се струпват 
луксозно кисели, току-що станали. 
Парфюм и пържен лук е положението.
Пределна делничност на улица "Нишава"... 

септември 2018 г.