***

В етапа на развинтената фантазия е. Непрекъснато си измисля истории.

Вечеряме. Кака му разказва как е преминал денят й. Той търпеливо я изчаква да свърши, поема дъх и ни уведомява:

- А един път, докато вие двете с кака бяхте по задачи, ние с тате се качихме на пиратски кораб и стреляхме по другите. Аз стрелях с шабла. Спукахме им кораба и им взехме съкровището.

- С шайба ли си стрелял? – поправям го аз.

- Да, но освен това видях как един тигър се катери отвън, на блока, и ни рови в саксиите на балкона.

- Същият ден ли? – учудено уточнява кака му.

- Същият ден беше. Вие имахте много задачи – напомня ни той и си дояжда таратора доволно. 

Футбол

Мама смята, че играя добре футбол. Преди ходех при батко Марти, който ни учеше да играем. Харесваше ми, даже участвахме в състезание. След батко Марти дойде един друг батко, който не можеше да ни запомни имената. За това с Калоянчо решихме и ние да не му запомняме името. Викахме му "баткото с конусите". Добре беше, дето носеше тези конуси на тренировките. Харесваше ми, че ме научи да вкарвам гол в единия ъгъл на вратата. Но не ми харесваше, дето не ни помнеше имената. 

Сега мама пак ме пита дали искам да ходя на футбол. Отказах. 
- Не ти ли се рита? - пита ме мама и ме гледа някак загрижено. Рита ми се, но навън, с нея. 
- Искам да се отпиша от футбола - казвам й. - Има други батковци. 
- Как ти се струват? - пита мама и пак ме гледа едно такова загрижено. 
- Единият дъвче дъвка, а другият има гладка коса - казах й честно. 

Как да им имаш доверие... 

***

Всяка сутрин пътеката пред градината е безупречно почистена. Дори от падащите листа. 
Тази сутрин пътеката беше чиста само наполовина. Метлата лежеше учудено настрани, затиснала с дръжката си листо. Лопатата - внимателно подпряна на оградата. Ей така - внезапно приключило метене. Изведнъж. 
Дали беше пострадал? Отвлечен? Защо наполовина? 
Зад ъгъла тръгна автобусът с децата от градината. Отиваха на Витоша: шумни, весели, с шапки. А той седеше на първата седалка и сияеше. Чистачът, който поддържа пътеката безупречно чиста. И никога не беше ходил на Витоша.

Разказ с бележка под черта, която обаче е под заглавие

то стана ясно че е повече от препоръчително да не се пишат точки и запетаи нито пък главни букви а за римувани стихотворения и дума да не става пък и да става те по римувани няма да станат като си помисли човек обаче вижда че има и такива които правят текстове само от препинателни знаци за рубинщайн става дума и това трябва да е в скоби и той трябва да е с главна буква ама не е та за това като си говорим за пост ще отбележа че това да сме понятни сме го отвикнали

това е най краткият разказ който също е подслушан пък то и това с подслушването сме го виждали у другите и можем да си го копираме и да си го наречем интертекстуалност та разказът е за двама в една кръчма край гара реброво и ние в скоби сме ходили по екскурзии ама не с групата от българска филология а с приятели и те българи край на скобата а ония двамата в кръчмата те местни а ние другоселци пиеха и се бяха напили баш по обяд и се бяха спрели на най старата тема която стените на кръчмата са чували ти мене уважаваш ли ме и другият попитаният погледна морно и каза аз тебе те уважавам най много защото не си ми роднина а ние се позамислихме и май всеки си каза че за такова прозрение се иска време и опит само че в скоба не знам дали сали яшар ще бъде съгласен

и това също (може да) е Йовков но добре че не е

***

Направо ме убиват с тези техни въпроси:
- Как се нарича, когато краката са ти като газирани? - пита ме той.

Отнема ми време да си представя чувството. 
- Изтръпнали? - предполагам. 
- Точно. Мамо, и да знаеш, краката ми са изтръпнали и не мога да събирам играчки - съобщава ми той. Досмешава ме. Опитва се да хитрува, но знае, че няма да му се получи. 

Понякога се опитва да измисли обидни думи:
- Много сте кльопави - перчи се новата му кола пред други две. 
- Кьопави? - поправям го аз. 
- Не точно - поправя ме той и си продължава играта. 

Тя беше малка, когато попита: 
- Щом имам кафяви очи, защо тогава виждам цветно?

Направо ме убиват с тези техни въпроси. 

***

Вече било време за дълъг ръкав, смята мама. Не съм напълно сигурен по какво се разбира, но малко ме е яд. Имам любима тениска, с кола отпред. Колата е стара и много хубава, но тениската е с късък ръкав. За това не била подходяща. Кака смята, че не се казва точно така, но понякога ми омръзва да се поправям. И без това вече  се научих на казвам бъгларски правилно. Като малка и кака не е казвала всичко правилно.

Това, дето кака е била малка, не ми е съвсем ясно. Мама разказва разни случки за нея като малка, например за лещата, но не мога много да си го представя. Мама казва, че един ден кака изпъшкала:

- Не може да се казва „бе“, не се казва „по дяволите“, какво изобщо може да се казва?

Не съм напълно сигурен защо й е било на кака да казва „по дяволите“, но сигурно вече било време за дълъг ръкав и се е ядосвала за любимата си блузка.  

Мълчанието

Обичам да слушам навигацията в колата, когато пътуваме. Татко казва, че не я харесва, но на мен гласът на жената ми допада. Един път дълго не беше говорила и аз много й се зарадвах, когато каза, че достигаме избраното място. Все се чудя кога татко е успял да й каже къде ни е избраното нясто, но тя винаги знае. 

- Е, отмълча се най-после! - зарадвах се аз и си напомних да питам татко кога успява да й каже. 

Аз мога да мълча по много начини. Веднъж татко каза, че ако не разпитвам непрекъснато за компютъра, може да гледам филмче вечерта. Но ако не спирам да питам, филмчето можело да се размине. А аз просто искам да знам дали ще има филмче или не. Добре е, че имах пръчка наблизо, да си ровя в пясъка. 

- Достатъчно ли мълчах за компютъра? - питам татко. 

А той се е смее и казва, че съм положил усилия. Аз всъщност си говорех с пръчката за филмчето, ама съвсем тихичко, и се радвам, че не се е чуло. 

- Какво си се умълчал - пита ме веднъж мама. 

Как да й обясня, че не съм се, а ми прекъсва мисленето за онова лавено ниво, на което играехме с Андрей в парка. Изобщо, това с мълчанието си е сериозна работа.  

 

***

Изобщо не обичам чорапите. Отзад, на петата, не застават добре, а отпред все ми подпират на пръстите. Сутрин нарочно се мотая и се обличам бавно, защото не искам да стигам до чорапите. Мама казва, че сега може така, но зимата трябвало да обувам нещо. Джапанки, мисля аз. Харесвам си джапанките, защото са със синия Спайдърмен, а аз искам да съм като него. Вчера си представях как се катеря по стената на блока и скачам от покрива върху един батут. Като порасна, ще си купя батут и ще си скачам на него.

- Пантофи – казва мама. – През зимата май ще ти трябват пантофи.

Не обичам много и пантофите, защото не са ми достатъчно ришоки. Кака смята, че не се казва точно така, но аз наистина не обичам нещо да ми стяга краката. Обаче, ако пантофите са на коли или камиони, ще ги нося. 

А през зимата ще си поръчам рокерна китара. Измислил съм си песен, но ми трябва рокерна китара, за да я изпея. И ще си поръчам удобни чорапи.     

***

Харесвам косата си. Мека и къдрава е и мама смята, че прилича на нейната. Аз не мисля, че прилича на нейната, но ми харесва тя да си мисли така. Обичам да имам прическа, за това понякога моля мама да ми слага гел. За рождения ден ще ме водят на фризьор. Харесвам, когато фризьорката си играе с косата ми. Но никак не харесвам да ме заговаря, когато минаваме покрай салона й. Тогава се правя, че не я виждам и гледам на другата страна. Веднъж така се стараех да гледам на другата страна, че пропуснах магазина за животни. Там спирам, за да гледам кученцата и две малки мишки. Веднъж на село пипнах гущер и дядо каза, че съм много смел. Гледам да не пропускам магазина за животни, но тогава така се получи...
 

А татко ми „посява” брада. Така го нарича той. Харесва ми да усещам меката му брада по лицето си, но не искам да имам брада като порасна. Предпочитам да си остана така, по лице. Струва ми се, обаче, че мама доста харесва брадата на татко.
 

Веднъж видях в един филм момче и момиче да се целуват като мама и татко. Кака се кикоти, а аз казвам оврат. Научих думата от една детска книжка, но кака смята, че не се казва точно така. Понякога тя казва „не знам и не ме интересува”. И аз съм така за този филм – не знам и не ме интересува. Карам си количките, но и мъничко поглеждам натам. И нямам търпение да ме заведат на фризьор.   

***

Разказва ми приказката за хитрата лисица и катеричката, която обичала цветята и да си подрежда дрехите. За сега са все още на гости на лисицата, а пред катеричката има празна купа. Чудя се каква ще е поуката – дали катеричката ще научи лисицата да си подрежда дрехите или да обича цветята. Може пък хитрата лисица да е намислила нещо изключително хитро.

Нямам търпение да си довърши приказката, но ще почакам – тя има толкова други задачи в това време: дано като смеси шампоаните в банята не реши да ги пробва на вкус.