Тя - момичето на септември

За глезена сякаш е вързала лятото - 
подрънква със миди, звъни като пясък,
не е развълнувана, че в прогнозата казаха -
есента е настъпила днес с меден блясък. 

И ми се свива сърцето в неясна тревога - 
изядох ли всички узрели смокини,
преплувах ли всички вълни? Още мога
да си открадна две сутрини сини. 

Пристъпва напред и придърпва си лятото,
в метрото го качва небрежно и сяда. 
Потръпвам пред повея на вече познаното - 
сланата към глезените й алчно посяга.  

За глезена сякаш е вързала лятото - 
звъни като пясък и тя ще го чуе. 
Не ще го изгуби, какво като казаха,
че вече ще трябва да се обуе.  

В началото на септември

Онемяло, лятото наднича
зад оградата на слънчевата къща. 
Скъсан е сандалът му - не тича,
тръгва бавно и не се обръща. 

Нагласена, есента наднича
иззад ъгъла и крак подлага. 
Лятото се спъва - не обича
тази тъй позната изненада. 

После взима във ръце сандала,
хвърля го по гиздавата есен.
А от слънчевата къща до премала
някой пее тъжна песен. 

Попътно

Насред пътя, насред дъжда, насред локвите, 
насред село с пробити покриви,
с порти като разклатени зъби,
с прозорци като усти зяпнали,
стигаме до табела (не се чете името),
а някой, който тук е живял или тук е спирал,
пък е имал и време, и спрей да напише
на табелата разкривено "Обичам те".

И докато чистачките отмятат водата
като перчем, запречил погледа,
ми става хем тъжно, че е толкова празно -
прокапало е през покривите,
устите се пълнят с влага,
а портите скръбно омекват;
хем все пак и малко хубаво, че някой е спрял до табелата
и, вандалствайки,
е написал най-важното.  

Близо до гарата в Мадара, един ден през август

Трети път започвам да пиша
онова обяснение във любов, 
от което да спреш да дишаш,
но не стихът идва готов, 
а сюжетът - накрай Мадара, насред август,
мъже строят къща -
кънтят чукове, викове, смях -
внимавай, подай ми, задръж ме...
И сухият вятър край тях.

Градят къща,
подслон, 
правят дом - 
тук някой ще се завръща. 
Вятърът няма да бъде страшен, 
студът няма да бъде страшен
и август не ще бъде страшен. 

Ще стане, вика старият майстор. 
Готово, провиква се друг. 
А аз така се старая  
да уловя всеки зувк. 
Защото ти си домът ми, заслонът ми, покрив,
ти си смях и си вятър. И жажда. 
Ти си всичко за мен - 
и не само в Мадара. Не само през август. 

 

Нощем с летни дъждове

Чуват се капки, стъпки, котки и свада,
гуми, някой ругае, стъкло рязко пада,
и светкавици блесват - ей така, за поанта,
нервно примигва полицейската лампа. 

Сюжетът на нощния град динамичен 
към близкия подлез с дъжда се оттича,
удавя се в капките. Глъхнат свада и котки, 
трещят гръмотевици, някой сритва стъклото,

после синият пулс сякаш дъх си поема 
и овиква нощта с остър вой на сирена.
Но заспивай сега: чуй, нощта си отива....
Само летният дъжд може тъй да приспива.

Спомени

Царевицата надхвърля моя ръст,
а в косата й назрява летен спомен. 
Режат ме листата й на кръст,
неотнесен по-далеч от двора. 

Споменът е тежък кръстопът: 
прекопан и оплевен, поливан,  
сгърбил се над себе си - отвъд
свойте корени да не отива.

Корените, казват, ни държат, 
корени, заклевам ви - вървете!
Сто вини накуп ще издържа,
само свободата си върнете... 

Царевицата надхвърля моя ръст,
корените й са кокалите в двора.
И привеждам сред листата кръст -  
да посеем спомени. Да ги заровим.   

 

Синя нощ

Натежала е от сълзи вечерта, 
потъмняла от въздишки и копнежи,
гъста като къдрава коса,
топла като пара след валежа. 

Погледи, докосване и смях,
всичко има - синя вечер. 
Натежала е от сладък грях,
потъмняла е от безметежност. 

Вечер на здравей и сбогом, 
нощ на тайнствени надежди.
Синя нощ на сладка болка -
сладък миг на безнадеждност.

И поела във ръце доброто, 
тръгва си нощта с метрото.  

Обяснение в любов:

...има вълнение и неувереност,
и треперене на гласа, малко патос
в неловкото положение,
извинение...

...припомняне на споделените мигове,
неловко премигване,
безтегловност и безнадеждност,
нежност....

...има леко окашляне: ами, това е,
май казах всичко,
но не поглеждам, че ме издава 
заседналото обичам те...  

Мечтая си

Искам да се напия, докато ми се протъркат зениците,
и без дори да поглеждам  по жицата, 
да е ясно, че много и все черни 
са тъгите ни непремерени. 

Искам съвсем неразумно да ме боли главата,
да потопя безръзсъдно в морето краката
а насред делничен ден - неподправени,
тъгите ни, ако щат, да се давят. 

Искам да съм безотговорна до разпиляване
и без дори да си стягам багажа,
да ме вземеш на път. Зазоряване. 
Да осъмнем безплътни на плажа. 

Велики четвъртък

Днес е четвъртък. Каква дума - четвъртък.   
Като чекръка от приказката - завъртане.
Завъртян и заплетен, чевръсто засукан. 
Четвъртък - на нишка далече от скуката.   

Четвъртък заплетен е: все още носим 
завъртян от чекръка  венец от въпроси. 
Венецът, понесен от нас по баира 
след тайния онзи четвъртък. Намираме  

днес време за  тост - и с коя да е чаша.
Вечерята явна е - тя си е наша. 
Наздраве - да минем спокойно по стръмното. 
Наздраве в четвъртък. Каква дума - четвъртък.  

 

***

...и ти предлагам да изперем зимата, 
да я прострем на простора - 
да капе, да се топи, да съхне,
докато ние с теб си говорим

за летните планове и за късите панталони,
денят е дълъг, но времето все още гоним

та ти предлагам да опънем хамаците
между клоните на мечтите ни,
да разгадаем на пролетта знаците,
да се доразберат очите ни...

Предлагам ти да цъфнем, да вържем, да се разлистим.
Вечер все още е хладно - седни малко по-близко. 

***

Оставям си тялото уморено
да си почине, да си поседне. 
Оставям си мозъка претоварен
да си отдъхне от преповтаряне. 

Оставям ръцете да пуснат товара,

краката за малко да спрат на тротоара. 

Оставям гърба - може малко приведен,

и оставям съня непроведен.

Оставям очите си недогледали

да спрат да се взират във себе си. 

Оставям сърцето си - непопитано,

да поддържа все още ритъма.  

Оставям си името - недокоснато, 

неспоменато и все пак износено. 

Оставям си мислите натежали. 

За ден поне да се пожаля.  

Към ежедневието ми

Давай! Обръщай с главата надолу!
То има ли повече да се обърква - 
разстроени, разпилени, донейде разголени,
препънати в тягостно бързане. 

Какво да очаквам - то всичко е хаос - 
прогнози съсипани, планове смешни.
Но давай, разсипвай ни, то не остана... 
За скука копнея. По спешност!