Ето така...

Като книга, дочетена в тъмното, 
като бирена пяна - горчива,
като острата радост по съмнало,
като следа от червило,
като бързото нежно докосване,
като смях, разменен от очите ни,
като дреха, удобна за носене,
като сутрешно скитане,
като вятър, заплитащ косите ми,
като гъстия дим от цигари,
като всичко това за обичане
те обичам и мъничко пари. 

***

...задъхана, забързана,
закована, завързана,
закотвена, закрепостена,
залостена, застопорена
затънала чак до шията
във себе си и в невъзможнотията - 
ни за косата да се издърпам,
ни за ръка да се хвана - 
ей такова ми е: раздърпано,
ей такова ми е едно: разпиляно...

За невъзможните неща

Изпитвам тъга за невъзможните избори,
за възможните битки, от които се връщам,
за загърбени залези и невиждани изгреви,
за смълчаните думи, които преглъщам. 

Изпитвам тъга - като облаци свъсена,
като хладно море - до безкрай необятно, 
като лятна ваканция, изтъняла до скъсване.
Невъзможна тъга, но докрай вероятна. 

   

Копнеж

Въздишка като капка от дъжд се отрони,
търкулна се бавно, с лекота върху спомена,
прегърна го сякаш е гъста мъгла призори
и неусетно след това се изниза.
Изпълзя под вратата - неприемливо тънка,
и потъна безмълвно във мъглата навънка,
сетне всичко покри като тъничък скреж - 
нежен, крехък, чуплив, като сдържан копнеж.
Натежало от мисли, всичко сякаш простена,
споменът само се размърда смутено,
но загърна оголено рамо с мъглата. 
А въздишката нежно притвори вратата.   

 

Когато порасна

Добре, когато порасна, ще стана
каквото си искам. 
Ще съм гений на шахмата 
и непобедима спортистка.
Ще съм красива
и с изящество ще се смея,
ще готвя невъобразимо вкусно 
и ще знам колкото енциклопедия.
На пиано и на китара ще свиря,
ще карам мотор и кола,
най-сетне ще издам стихосбирка,
и ще пребродя света.
Когато порасна... Каквото си искам...
До морето ще ида внезапно, 
със спуснат прозорец и бира. 
Когато... Поискам... И безвъзвратно.
 

Да помълчим

Понякога просто искам да постоим:
тръпнещо, търпеливо, тревожно. 
Да се погледаме, да помълчим,
да се докоснем небрежно, грижовно. 

Понякога просто искам да постоя,

да гледам към теб, да те вдишам,

със нежнен копнеж по теб да мълча

и кротко да те обичам.

Понякога само във твойте очи

се чувствам реална и жива. 

Понякога просто да си помълчим 

ме прави безкрайно щастлива. 

Остарявам

Виждам се във очите на хората
(и в ръцете на хората, и в косите на хората)...
Чувствам как по гърба изпълзява умората,
крачката как се забавя усещам,
как съм на всичкото сякаш насреща. 

Виждам се бавна, поседнала, тежка,
как ме настъпва нахално онова там, насреща,
как неочаквана болка във мен пропълзява....
Само смехът лековат си остава. Упорства, не остарява. 

Събуждане

Като зов на разлаяно куче
ме разбужда настойчиво изгревът - 
без обещание за благополучие,
но с обещанието на избора. 

И избирам уюта на себе си -  
като дъх на започната книга. 
Изкипелите супи на делника 
днес не могат да ме достигнат. 

Ще се вслушам с копнеж как във утрото
се събуждат и кашлят мечтите ми,
как прохождат със тромаво тътрене,
но са тук: лаят ми, викат ме.

Споделяне

Дадох. И чувството е прекрасно. 
Не много, а колкото мога. 
И сякаш внезапно пораснах,
надраснах и страх, и тревога. 

Давам. И знам, че съм жива. 
И всеки от дните е кауза. 
Малко е нужно да съм щастлива.
Вземете! За себе си не се пазя.

Ще давам. Това ще ми дава крила. 
Не много, за полет да стига. 
И сякаш започва наново светът.
Споделям се. Колкото има. 

Никулден

Едра ми е мрежата, рибари, 
ни шаран, ни златна рибка... 
Ще заметна, пък каквото свари
нека във влакната се заплита. 

Ще извадя аз вълни и пяна,
ще изтръскам сол и водорасли. 
Едра ми е мрежата, ще хвана
само вятър, вече съм наясно. 

Хвърлям пак, далеч към дълбините,
лунната пътека се присмива. 
Едра ли е мрежата? Мечтите 
само в ситна плетка ли се вливат?

Корабът задира дъно в пясък,
мрежата е точно както искам: 
едра е, но здрави са платната,
празна е, но имам пристан.  

На прага

Ръка да протегна, ще те одраскам.
Да те прегърна - ще те опаря. 
Бодли ми растат, ясно е, 
посред бял ден освирепявам.

И дума да кажа, все тежка е,
кънти вътре в мен тишината. 
Нарамила мрака на плещите, 
на влизане ритам вратата. 

Ръка да протегнеш - ще се размекна, 
да ме прегърнеш и ще изтлея. 
Товарът ще падне и ще олекна,
да ми отвориш, ще оцелея.  

Нов ден

Будих те, будих те - вече няколко пъти - 
да отвориш очи, да започне денят. 
Но увлечена тихо и нежно в дъха ти, 
аз полегнах до теб и поканих съня. 

Каних те, каних те - вече няколко пъти - 
да поседнеш до мен, къшей хляб да делим, 
но оплете ме с нишките леки гласът ти 
и поисках от теб светове да градим. 

Исках те, исках те - вече хиляди пъти - 
да ме вземеш в ръце, да ми секне дъхът, 
и увлечена в топлия лъч на света ти 
аз закрачих до теб. И започна денят. 

Три момчета гонят самолетче

Кога забравихме, че всичко е просто -
да потичаш на воля, да се срещнеш с приятел.
Днес здравата сме се залостили,
че дори сме подпрели вратата. 

Кога за последно си намерихме клечка,
с която да ровим любопитно в листата?
Днес си търсим единствено пречки
и се ровим дълбоко в препятствия.

Три момчета на двора се заливат от радост,
смях клокочи, извира: трима малки мъже.
Самолетче засилват, после тичат и падат,
то е толкова просто да си още дете. 

Куфар

Ще си оставя куфара тази вечер отворен - 

да е леко разхвърлян, да е леко готов. 

Ще се спъвам във него с тези дрехи отгоре, 

ще го гледам износен, ще мечтая за нов. 

Колко малко е куфарът, а и колко е всичко - 

а което не трябва, си остава отвън. 

Нещо малко за четене, нещо за преобличане,

ето четка за зъби и фланелка за сън. 

Да остане отворен, да стои, да ме дърпа, 

да ме спъва насън като ставам в нощта. 

Само твоето "хайде" да чуя и тръгвам.

Куфар, аз и усмивка. Път и твойта ръка.   

 

Хляб

Замесвам тесто и си мисля 

за всички жени преди мене...

Дали са били тъй улисани 

в тревоги на своето време? 

Дали са отмятали кичур, 

неволно над погледа паднал; 

дали са поспирали тихо 

нагоре с брашнените длани?

Загледани сякаш далече

към мене, която ще дойда,

дали са разбирали вече,

че всъщност замесват история?

И втасва тесто като спомен,

отмятам си кичур отнесено. 

Брашнените длани напомнят 

от какво тесто съм замесена. 

На Яна

Пръстите й, като крачета на паяк,

пълзят по клавишите. 

Изпълва със музика цялата стая,

а после - затишие. 

Ужасно ме радва - в зелената блузка,

кокори се срещу нотите.

Тактува си тихичко, не пропуска;

 във синьо лакирани ноктите. 

Такава е тя - като малко магьосниче,

умислено почва отново. 

Крачета на паяк пълзят върху нотите, 

но тя не поглежда. Готова е. 

26 октомври 2015 г. 

Хвърчило

Трябваше му доста тичане на моето хвърчило - 
насреща, срещу времето, сърцето в камък свило;
напред, срещу дъгата, обърнала усмивка, 
дори през мен самата, без мисъл за почивка. 

Трябваше му доста тичане на моето хвърчило,
да вдигне малко полета, небето доближило, 
да близне леко слънцето, сред птиците да плува. 
Потичах доста, тичах дълго, но мисля, че си струва. 

На покрива

Майсторът на покриви има само един 
друг покрив отгоре. 
Майсторът на покриви си подсвирква 
и си говори,
приклекнал до някой комин. 
Той е приятел с един друг от покрива,
дето прелита през моето детство. 
Сигурна съм, че двамата са се наговорили 
да им е весело. 
Майсторът на покриви понякога спира 
и гледа гълъбите в очи. 
Майсторът там горе 
умее да си мълчи. 
Не те ли е страх от високото, майсторе? - 
бих му извикала от моя прозорец. 
Май повече ме е страх от хората, би отговорил. 
Но пуши. 
И гледа нагоре. 

Неделя сутрин

Има дни, в които ме намира
уютът на обикновено щастие: 
то е одеялото, под което се събират 
студените крачета на децата ми;
то е съненият поглед - благодарен, 
че е можел да поспи до късно;
то е есенно червено-портокалово
и като листа по двора пръснати.
Има дни, в които ме намира лесно
онова спокойното, обикновеното:
то звучи като любима песен,
то е тихата неделна утрин в мене. 

Щастие

Като шипково клонче боде това щастие,
като слънчев октомври ме мами;
като лято, прибрало косите си с ластици,
като царевичен кочан в длани. 

Като жълто листо, скрито днес сред кориците - 
сякаш в слънчев хербарий събрано; 
като лятовици - септември, натежали на жиците, 
като твойто затоплено рамо.

Като детските стъпки отпред на терасата, 
като смях сред вълни и градини. 
Точно толкоз боде това мое щастие:
като шипково клонче завинаги.